През последните дни всички въртят една и съща плоча - станали сме свидетели на началото на нова ера на абсолютна английска доминация в Шампионската лига, че и в европейския футбол.
Сякаш някаква могъща армия от Острова е заляла Старият континент и е установила желязна диктатура, каквато светът не е виждал. Надълго и нашироко ни се обяснява, че Англия е направила нещо епохално, немислимо и изключително. От първите страници на вестниците, от телевизионните екрани и от компютърните монитори валят възторжени приветствия към Новия крал на Красивата игра. Но чакайте малко, не е ли твърде рано?
Класирането на четири отбора от една страна съвсем не е прецедент в най-силния европейски клубен турнир.
Нито е някаква гаранция, че английски клуб ще вдигне най-желаната купа в клубния футбол на 1 юни на "Уанда Метрополитано". Още по-малко е повод за истеричната еуфория, каквато ни залива от миналата сряда насам.
Нещото, на което по правило всички трябва да се радваме, когато става дума за Шампионската лига, са хаосът и безредието; тоталната непредвидимост на играта, която ражда мигове за историята. Във Висшата лига единствената неяснота е как ще се подредят отборите от топ 6 в крайното класиране - още през август е ясно, че двата манчестърски отбора и трите лондонски плюс Ливърпул ще отвеят всички останали. В Европа обаче съвсем не е така - един миг, едно решение, един гол и един мач преобръщат съдби.
Като дузпата (отсъдена след намесата на ВАР) в полза на Манчестър Юнайтед срещу Пари Сен Жермен; като поредното избухване на егото на Кристиано Роналдо и хеттрика му срещу Атлетико (Мадрид); като чудото на Ливърпул от Истанбул през 2005 г.; или дори като сюрреалистичното класиране на Лион за осминафиналите през 2011 г., когато французите се нуждаеха от загуба на Аякс у дома от Реал (Мадрид) и от наваксване на цели 7 попадения в последния кръг срещу Динамо (Загреб)... и в крайна сметка спечелиха със 7:1, а Бафетимби Гомис отбеляза най-бързия хеттрик в историята на Шампионската лига (това не си го спомняте, нали?).
Тези, които сега приветстват толкова ентусиазирано "новата английска ера", трябва да са наясно, че статистиката рядко обяснява процесите във футбола.
Защото статистически погледнато, е много по-вероятно да спечелиш Шампионската лига, когато имаш три отбора сред най-добрите осем в турнира, а не цели четири. Всъщност точно това се случи в последните пет издания на надпреварата, в които Испания неизменно вдигаше трофея, въпреки че нито веднъж не успя да пласира пълен комплект на четвъртфинал. Германия пък никога не е имала повече от два отбора в топ 8 (говорим за цялата история на турнира от 1955 г. насам), но Байерн е вдигал купата с ушите цели 5 пъти и дели третото място във вечната ранглиста, изпреварен единствено от Реал (Мадрид) и Милан.
Де факто през последните 20 години, в които теоретично е възможно една държава да има четири отбора в Шампионската лига, нито веднъж трофеят не е отивал в страна, успявала да класира всичките си клубове сред най-добрите осем. Най-малкото заради капризите на жребия - вече е ясно, че един измежду Манчестър Сити и Тотнъм няма да е на полуфинал, тъй като се паднаха един срещу друг, а в другия поток, дори при най-добрия за Англия сценарий, Манчестър Юнайтед и Ливърпул ще трябва да определят в пряк сблъсък единия финалист.
Истината е, че достигането до четвъртфинал не означава нищо, когато говорим за доминация в Шампионската лига.
Първо, монетата винаги има и друга страна: Манчестър Сити елиминира (макар и с брутален резултат)... 15-тия в Бундеслигата; съгражданите от Юнайтед стигнаха до феноменален обрат на "Парк де Пренс", но с помощта на ВАР - ако технологиите не бяха въведени на пожар още тази пролет в най-комерсиалния европейски турнир, приказката за Бебетата на Оле нямаше изобщо да се състои, или поне щеше да бъде отложена; Ливърпул и Тотнъм пък хванаха германските грандове Байерн и Борусия (Дортмунд) в най-слабата им форма вероятно от десетилетие.
Извинете, но това съвсем не са достатъчни аргументи, за да тръбим, че идва нова ера. Да, тя може и да дойде, но първо трябва да се случат доста други неща. И ще е разумно да изчакаме.
Ако трябва да говорим за доминация в европейския футбол, то хегемонът все още е Испания, поне до доказване на противното. И напук на случилото се на "Сантяго Бернабеу" и на "Алианц Стейдиъм" в Торино в последните мачове. Реал (Мадрид) и Барселона спечелиха седем от последните десет издания на Шампионската лига, а Кралския клуб взе четири от последните пет купи. Да, Реал вече отпадна, но кой може да се обзаложи, че в първия юнски ден трофеят няма да се озове в ръцете на Лео Меси?
Вероятна причина за одите, които се пишат днес по отношение на английските клубове, е именно желанието Испания да бъде свалена от трона, а не реалните постижения на представителите на Острова.
Ако не бе така, апологетите на британския футбол щяха да се сетят, че между 2007 и 2009 г. всеки измежду Челси, Арсенал, Ливърпул и Манчестър Юнайтед се класира поне веднъж между най-добрите 8 в турнира; или че между 2004 и 2009 г. един от финалистите неизменно бе тим от Острова. Защо обаче тогава не се говореше за английска доминация?
Истината е, че само веднъж английският клубен футбол реално е господствал по европейските терени: между 1976 и 1982 г., когато Ливърпул, Нотингам Форест и Астън Вила печелят шест пъти поред Купата на европейските шампиони - най-дългата серия на която и да е нация в историята (Испания има две поредици от по пет, настоящата и между 1956 и 1960 г; Холандия пък е с четири последователни титли между 1969 и 1973 г.). Днес обаче Англия е твърде, твърде далече от онези стандарти.
Там, където Албионът наистина доминира, е в годишния доклад на Deloitte за най-богатите футболни клубове - Англия има 6 отбора в топ 10. Парите обаче, както добре знаем, не обясняват всичко във футбола.
Или, както казва Жокера в "Черния рицар", най-важното качество на хаоса е, че е справедлив...
