Не знам колко е било студено, когато са виснали Левски на бесилото преди 138 години. По една риза и някаква наметната антерия отгоре със сигурност е мръзнел. Да живееш сам и да умреш сам. А след време всяка година патетични оплаквачки - церемониалмайстори от властта, да се упражняват над паметта ти...
При това толкова безвкусно и клиширано, че е повече от обидно. Поругаване е.
Слова, поход, турнир, есе, цветя, премиер, президент, депутати, минута мълчание - на колене. Левски. Чиста и свята република. Е, република е.
Групичка мръзнещи деца пред паметника на Апостола на 19 февруари 2011-а, които с досада чакат церемонията да почне - и свърши. Аре, братле, после ще се видим след тая тъпня, говори по джиесема си хлапе с червен "венсеремовски" карамфил (най-евтиното цвете на будките) пред Народната библиотека в събота, където се е събрала групичката тийнеджъри за участие в тазгодишната композиция.
Което ме върна години назад, когато - с пионерска връзка, сестра ми трябваше да стои като истукан по половин час караул пред паметника на патрона на училището. Помня, че имаше ужасна хрема, носът я сърбял, разказва тя, а съученичката й до нея изсъскала, когато се решила да си тръгне: "Ще кажа на другарката Попова..." После другарката Попова, дружинна ръководителка, я изправила пред класа, за да я навика как не е достойна за червената връзка. Беше си тръгнала десетина минути преди края на смяната, а съученичката й побързала да доложи.
Истукани. Ето така честваме своите герои - през 45-те години и след това, до днес. Замразени в паноптикума, непогрешими, съвършени - така ги извая соцпропагандата, създавайки огледалния образ на своите ръководни първи функционери. Партията не греши, другарят Живков не греши, партията знае най-добре. Всички митологеми, които Партията и нейната пропагандна машина изфабрикуваха, поругаха героите, като ги направиха свръхчовеци.
Изтриха сълзите от очите на Левски, лакираха челото на Ботев, произведоха Яне Сандански в герой, направиха полубог от Георги Димитров, цензурирайки склонността му към чашката. Поколения наред българските хлапета пишат безумни съчинения по темата "Велик е Левски..." и "Защо не мога да съм като Левски", "Имат ли нужда децата на 21 век от примера на Левски" и производните им. Тонове фалшив възторг и наизустена патетика, излята в интерпретативни - или просто в съчинения.
Тази година честването на Левски ще се запомни с българските "смелчаци" - кюстендилския кмет Паунов и още неколцина от ВМРО, решили да честват в Босилеград паметта на Апостола. Феновете на Левски бяха спряни на българо-сръбската граница, както писа един сайт. Произлезе скандал - точно както очакваха баш-българските смелчаци.
После, разбира се, ги пуснаха. Какво са правили там - не е важно, поднесли са цветя. Важното е, че едни българи са искали да отидат при други български, подтиснати нейде в Западните покрайнини, а лошите сърби ги спрели да се поклонят не на кой да е, а на Левски. Само не знам защо, когато някой иска да си прави пиар като голем българАн, е все на гърба на съседите от запад или югоизток.
Тази година се случи и друго - отново изникна оня заровен скандал къде са костите на Апостола. Няколко телевизии подеха темата, а Здравец Хайтов - един от синовете на Николай Хайтов, (вероятно не сте чели книжката на писателя "Последните мигове и гробът на Васил Левски"), даде пространно интервю. Друг един човечец, който няма да назоваваме, защото той точно това и иска - да му се чуе именцето, предложи косата на Левски, която се пази в музей, да бъде погребана.
И, за какво, по дяволите, пак ровим костите на Левски?! Истинските национални герои нямат нужда от мавзолеи, беше писал д-р Желев в едно есе за Левски, когато още не беше президентът Желев и пишеше есета. Сестра ми ме заведе в Дома на киното на онази дискусия преди 13 години, на която Велислава Дърева и покойният вече устат острозъбец проф. Николай Генчев заедно с д-р Желев просто се изказаха пред претъпканата зала срещу писмото на Хайтов, нарекъл ги "чудовища" и "майкопродавци". Беше им спестил само изменници на родината...
Сега духовете на онова време май пак вампирясват.
А на него студено ли му е било, пита племенникът ми, на когото се опитвам да разкажа какво точно е станало тук, на кръговото движение край паметника на Левски, срещу който зее изтърбушеното кино и сграда на хотел "Берлин". Съблечи си якето, пуловера, обувките, а после си представи, че си съвсем сам, няма я мама, тати, мен, Кико - най-добрият му приятел, и ей сега, след малко, ще те заболи много силно и после... Стига, Пешо, вика той полуразплакан. Обаче госпожата ни каза, че Левски е герой! Вуйчо, какво е герой?
Искаш ли да бъдеш като Левски?, питам. Не, казва седемгодишният, искам при мама.
А миналата година видях как някаква пенсионерка със сцепени от носене боти извади от ония шарени пластмасови чанти, с които пазаруват от Женския пазар, вързани с конец кокичета. Остави ги, пооправи ги с едни груби червени пръсти, намести си голямата плетена шапка, подсмръкна - имаше хрема, и си тръгна.
Не знам защо децата трябва да пишат измислени есета за свръхчовеци, които не познават, или познават само като паметници. Не знам защо учителите не дадат на учениците си да напишат простичко по темата: "Бихте ли умряли за свободата?" Не за Родината, не за Татковината или Батковината. Просто за свободата.
Така че хайде на един 19 февруари поне властта да млъкне. Да почете паметта му с черни траурни лентички на ревера. Ако ще - варено жито да раздаде. Все е по-добро от досегашното поругаване.
