Виснал съм над един от щандовете на приключилия в неделя Панаир на книгата, а изпод мен една женичка стиска с нервни пръстчета книгата "Защо мъжете се женят за кучки" и посяга към една друга - "Животът започва след 40".
Не знам каква реколта очаква да пожъне след тази възраст, която и аз се каня да достигна - макар не надрусан от безметежно щастие. Надявам се. Не и с внушенията, че животът започва тогава. Да не би да сме спели непробудно през изминалите 40 години - или сме изкарали във вид на ларви, какавиди, каквато щете заспала гнъс, която показват по сървайвърите.
И сега, зрели и (само)уверени почваме истинския си живот. Вместо да ти кажат истината, че физиологията ти се променя, характерът също - просто вече знаеш как да се пазиш от удари и кога си струва да удряш. Пазиш си силите за някоя година животец с неумиращата надежда, че имаш още няколко хубави дни-часове-мигове.
Кутия шоколадови бонбони преди лягане
Триста страници, посветени на това да те избавят от кризите на средната възраст, страховете, съмненията и прочие, присъщи на всеки нормален човек - и на 20, и на 40, и на 60. Жените ги поглъщат като кутия шоколадови бонбони пред телевизора, когато са в депресия - или предменструален синдром.
А защо Мъжете се женят за Кучки ли? Първо, не са всички мъже, второ - някои мъже са по-глупави от останалите и вместо да си ги държат за любовници, се женят, трето - хм, какви ли работи умеят тия кучки (!!!). На женичката с книжката искам да кажа, че е къде по-адекватно и социално-адаптивно да бъде себе си, вместо някое нескопосно издание на почти-кучка. С всичките си не-та и анемични устни.
Да си кучка се иска особен вид душевност - дори външността е на втори план, плюс нездрав блясък в очите. Не може да ги докара, дори да ходи всяка седмица на психодрама, да си намери коуч по позитивна психотерапия, себеусъвършенстване и самооткриване, НЛП-техники или да плати неколкостотин евро за курсовете на оня хитрец Мизракарим Норбеков.
Хей, живот, здравей, здравей!
Особено си "падам" по всички тия курсове и книжленца, които трябва да ме научат - заедно с няколко десетки, стотици, хиляди други хора как: всеки ден да отварям очи и да казвам усмихнат: "Хей, живот, здравей, здравей!", после със свирукане да си сваря кафето и позитивно настроен да отида да покоря някой връх в кариерата, да искам увеличение на заплатата от началника или най-сетне да поканя оная мацуранка от офиса, която ме насърчава с някоя и друга усмивчица край машината за кафе.
Аха. Някой ден се случват и такива работи. Като цяло съм всъщност позитивен човек. Въпреки плешивината, която крия, бръснейки главата си, и страхът, че още не съм си направил дете, а съм мъж по пътя към 40-те. Знам, че и приятелката ми го очаква от мен, защото оня ден ми подхвърли нещо за биологичния часовник. Ами за мен тоя будилник още не е звънял.
Но ако трябва "да се обичаме с отворени очи", както съветва менторът по душевни болки - и съответно изцелението им, Хорхе Букай, трябва да й кажа: "Виж сега, не съм готов, искам дете, но искам да довърша и един проект, който за мен е супер важен. Така че просто потърпи още малко."
Знам обаче, че това ще я нарани, ще я направи нещастна, тъй като тя ме ревнува от работата ми и винаги казва, че ТЯ е на първи план - затова и не й го казвам така. Защото я обичам твърде много и не искам да я нараня, опитвайки се да я накарам да разбира неща, които не приема.
Бизнесът на проповедниците на практика ни лъже, скривайки простата истина - живи сме, а животът боли. Отвреме-навреме щастието ни анестезира, но болката е водеща. И е в крайна сметка компасът на пътя към краткотрайното щастие.
Тъпи и упорити обаче ние си искаме щастието, тропаме с крака и ревем с цяло гърло не го ли получим. И ако не преяждаме с Букай, Гилбърт или ..., гледаме "Стъклен дом" или "Забраненият плод" - каквото имаме под ръка.
Пенкилерът
На пазара - у нас и в чужбина, е избълвана толкова много литературщина ала Хорхе Букай и вариациите му, която в никакъв случай не ни прави по-добри и щастливи. Просто защото универсални рецепти за щастие няма. Както и верни хороскопи. Ако имаше, хората щяха да се лекуват дистанционно по стадионите. Само че с високоговорители можеш да направиш само зомбита.
Вместо Букай лично аз препоръчвам Маркес и описанието на случката от "Сто години самота", когато Ремедиос Красивата се издига с праните чаршафи в небето... Дори и моментът, в който Макмърфи вкарва ония курви в лудницата от "Полет над кукувиче гнездо" ще свърши по-добра работа. За фон - Майлс Дейвис, или Сантана - що пък не...
Кой ли ме слуша мен. Вместо това като обезумели грабят "творбите" на много менторстващи плагиати - понеже всички са крали от дзен, йога, Дънов, толтеките, будизма и откъде ли не, ръсейки красиви празни фрази с шепи, за да извадят поне над стотина страници, представяни после като панацея за разбити сърца. Е няма такова лекарство - да те излекува, като те направи щастлив до края на дните ти.
Нещо като любимия на баба ми аспирин, който тя ползва за почти всякакви болежки. За останалите, които не се оправят с аспирин, се маже с "виетнамско чудо".
Но когато нечие сърце се разбие от смъртта на дете, това е непоправимо - и за цял живот. Тиражираните - в хиляди екземпляри - нравоучения на психотерапевтите няма да помогнат. Всеки уважаващ себе си психотерапевт ще ви каже, че лечението и работата с пациента е ИНДИВИДУАЛНО. Човек с човек и проблем с проблем не си приличат.
Няма двойки в криза - има двойка в криза.
Но поне като визия типове като Букай по ми хващат вяра от родни позитивисти с вид и възраст - понеже сме на литвълна - на Разколников. Този млад гуру, който случайно чух на същия този книжен панаир, не спря да говори и ръкомаха доста време, през което заедно с приятелката ми чухме: колко е важно да не спираш да вярваш, колко е важно да не спираш да мечтаеш...
Не се вдъхновихме да купим книгата му, в която се цитира една мисъл на Буда: "Няма път към щастието - щастието е пътят". Да беше спрял дотук, а ние можем и да помедитираме над Буда. А тази аксиома познаваме в куп други вариации от типа "Смисълът е в правенето, не в достигането на целта", "Пътят е истината" и т.н.
Уникален е анонсът, че Точно-тази-книга ще ми/ни позволи да се отървем от чувството за вътрешна неудовлетвореност и да изхвърлим баласта зад борда. Какво точно е баластът обаче - лошите мисли, болките, разочарованията? Нима трябва да изхвърлим опита...
После? После ставаме чисти, целеустремени и позитивни и се носим като серафими в пространството. А в устата ни има вкус на непрекъснато топящ се шоколадов бонбон.
Но някакси трябва да съзнаваме и че сме виновни за нещо си - така и не разбрах за какво. Някакви привнесени а ла Лазарев и неговата "Диагностика на кармата" натрупвания отпреди, някъде се омеша и Бог. Авторът, жестикулирайки и ходейки непрекъснато напред-назад, обясняваше с неравна ритмика на гласа как голямата му мечта била да види "Металика" зад сцената - и тя един ден се сбъднала. Това като пример как, като вярваме, и мечтите се сбъдват...
Да беше взел няколко документирани чудеса-изцеления от манастира "Свети Мина" щеше да е по-убедителен откъм емпиричен материал.
И всичко това, за да се кажат изречени отдавна прости неща. Обичай!, Обичай се! Плюс десетте божи заповеди. Животът боли. Но ти познай себе си и не се бой.
