Какво може да направим, за да променим България, да я превърнем в по-добро място за живот?
Винаги, когато стигна дотук в мислите си, се питам за едно - откъде и как би могла да дойде промяната? Това се оказва най-трудния въпрос, до който всеки българин с достатъчно ум, опит и честност би трябвало да е стигал.
България се променя неусетно. С риск да използвам клишета ще кажа: България вече не е същата. Всеки може да види промените, които настъпиха през всичките тези години, и много от тях са положителни. Добрите новини обаче често остават назад, избутани от собствените ни страхове, като в колонки на жълт вестник.
Хорър-митовете
Именно така, с широко "затворени" очи за положителното, в нас са се родили някои от хорър-митовете в душите ни: "Всички интелигентни и кадърни хора са зад граница"; "Няма свободни работни места"; "Няма шанс да получиш повече от минималното"; "Всички хора с пари са измамници или престъпници"; "Никой не иска да направи нищо за да промени нещата"; и много други...
Така недоверието, трупано в нас, ни блокира, ограничава и дори разяжда, защото развитието на една страна е именно в обмена между хората, във вземането, за което всички са толкова гладни, но и в даването.
Очевидно е, че тези легендарни български "закони на несполуката" са чисти брътвежи. Абсолютна глупост и заблуда е твърдението, че всички активни хора са напуснали страната - ние с вас както се вижда, сме тук. Толкова умни, че да си задаваме въпроси, да търсим отговори, да публикуваме статии, да спорим. Да действаме. Може би все пак някой е останал?
"Е, ама ние сме едни...", би ми казал моят песимистичен читател, и недовършеното му изречение няма да е от липса на речник или идеи, а просто защото сме в публичното пространство. Ако му дадем думата, без да се притеснява, той ще ни опише чудесно и ярко всички отрицателни страни на нещата, всичко, което ни задушава, както и какви точно са собствените ни проблеми.
Защо? Защото е недоволен. Ами щом е недоволен, значи иска промяна. Иска ли промяна, значи иска и да направи нещо. Ето още един рухнал мит - за безхаберието. Истината е, че у всеки от нас гори, понякога по-силно, понякога по-слабо, желанието за промяна.
Твоите, моите, нашите 15 минути решителност
Всеки е имал своите 15 минути решителност - когато несправедливо е спиран и глобяван, когато е съден от Топлофикация да речем, или когато просто е закъснял смс-ът му за "синя зона" и колата му е със скоба... Да не говорим за случаите, свързани с живота или здравето ни. Тогава ние всички искаме да направим нещо. Искаме промяна.
Как да дойде? Откъде? Какъв е начинът? Защото, съгласете се - всички знаем, че промяната идва първо от теб самия. С кое да започнеш? Ако слушаме приятните езотерични книги трябва да се усмихваме. Трябва да мислим позитивно, да се отнасяме един с друг с разбиране и внимание.
Браво. Това звучи гениално... отвеяно и неясно.
Ние, българите, искаме резултати. Искаме да знаем как това ще подейства на заплатите и данъците, на парното и външния дълг. Искаме хапче, от което да спре да ни боли. Веднага.
Хапчето е джоба ни
Истината е, че за да разберем как можем да променим нещата - трябва да разберем какъв е начинът, по който те се променят, да се научим на нещо, за което винаги сме мислели, че става от само себе си.
Ами така е - гласоподаването е като пишкането редовно на гърне - останалото ще го свърши мама. За нас е важно да сме били послушни, и да чакаме. Да чакаме да ни преместят, завият, преобуят, да ни разрешат свободно преминаване в ЕС, и да ни намалят данъците.
Нещата се променят с работа, с много труд в насоката, в която искаш да наклониш везните. Да променим себе си означава едно единствено нещо - да започнем не просто да го искаме, да цъкаме от яд или да се отчайваме по някакъв друг начин.
Означава да намерим своята роля в промяната. Да седнем една вечер и да си помислим какво точно може да направим. Да подкрепим някой простест, дори във Фейсбук, ако щете. Ами ако е нещо повече, например сериозно да излезем пред парламента?
А може би има хора, които работят точно по желаната от нас промяна и им трябва просто малко подкрепа, например от компютърен специалист или счетоводител? Може пък и да ги подпомогнем не само на думи или с празни декларации.
Този поглед върху нещата малко прилича на преглед на къщата или на колата. Имам да сменя онзи прекъсвач на банята, бравата на хола се клати, трябва да я затегна, изгоряла ми е една крушка от късите светлини... Ние някак успяваме се грижим за дома си, за семейството и горе-долу може би за работата си.
Но не осъзнаваме или подминаваме факта, че всъщност държавният бюджет е общата ни заплата, нашия хладилник и пералня, нашият общ транспорт. Тук песимистичният ще свие устни - "Това не е моята държава! Стига с тия прокламации!" Да, и смогът над София не го дишаш, понеже не си оттук и си за малко, нали?
Ако могат да видят ясно връзката между действие и резултат, хората биха били по-активни.
Кой друг ще го направи, ако не ти и аз, приятелю? Всяка идея е по-малко от въздух, ако не се опиташ да я приложиш на практика. Предложи я на някой познат, говори за нея, ако щеш направи Фейсбук група. Промените, постигнати от различни хора в България, ни съпътстват всеки ден, само трябва да погледнем в интернет.
След активността това, на което трябва да се учим, е взаимната помощ, обменът, нашите общи отношения.
Хора, крайно време е да разберем колко сме свързани всички един с друг. Тази кофа с боклук, която само подбутваме пред вратите си в кооперацията, в която живеем - страната ни, си е наша. Днес ще успееш да прекараш онзи от първия етаж да я изхвърли, но утре някой от по-високо ще прекара теб.
Доверието, доверието, доверието...
За да могат двама души да работят заедно, им е необходимо най-простото нещо - доверие.
Как работим ние за доверието? Ами подсигуряваме се - правим проучвания, използваме хватки, за да привържем отстрещната страна, договори, съглашения, и ако нещо се случи - а то винаги се случва при такава подготовка за война - се започват обвинения, битки, адвокати.
При промяната трябва да се научим на безрезервно доверие. Ето тук моят песимист започва да се смее - "Започнаха наивните лозунги, значи скоро ще минеш към усмивки, целувки и братство на народите."
Просто не ме е разбрал - не знае смисъла на понятията доверие, морал и отговорност. Те са използвани в публичното пространство от политиците, в работата ни - от шефовете или мениджърите, навън - от хора, които се опитват да получат нещо от нас - послушание, вот на доверие, пари, власт.
Думите сами по себе си будят недоверие, когато някой ги използва без ирония. Значи нещо ще иска. Истинските им значения са се изтрили и изхабили, и това което скърца по дъската, не е вече тебешир, а само маникюрът на учителката. Затова и песимистът тук свива устни.
Доверие означава да направиш нещата така за клиента, влезнал в магазина ти, че той да няма избор да не се върне при теб. Означава при най-малкия намек за насилие в трамвая да станеш, за да защитиш момиче, дете или старец (те са най-честите жертви).
Означава да си купиш нещо от аптеката, без да трепериш и да проверяваш хиляди пъти по форумите читаво ли е, умрял ли е някой, има ли специални разпознавателни знаци за оригинала.
Означава и да избереш българското. Съзнателно, при всички случаи и навсякъде, където е качествено. Означава и да надуваш мегафона, не само когато нещо не ти харесва, а и когато си много доволен. "Хей, страхотно сирене са направили тези от ... (без марки, нямаме рекламна мисия)!", "Хей, този доктор е уникален специалист!"...
В общи линии - това са моите идеи за промяна.
Така ще успеем да изградим общество от активни хора, които се интересуват от всичко, подлагат всяка обществена случка на преценка, и защитават именно ценностите, около които са се обединили. Ще започнем да си вярваме. Един на друг. Както вече казах, тук няма две или повече страни. Всички сме на една-единствена.
Защото просто имаме само една страна.
Имаме България.