Музеят на военната история в Брюксел беше отделил една миниатюрна стая, която разказваше много повече за кошмара на Втората световна война от подробните преразкази в учебниците по история.
Стаята беше тясна, без прозорци, бедно обзаведена с дървена маса и два стола, бюфет, радиоприемник, протрит килим, пожълтели тапети, малък портрет на стопаните, слаба светлина. Върху масата стояха две полупразни чинии, до тях - забравени очила с телени рамки. Сякаш семейството е било тук до преди минути, но нещо ги е накарало да напуснат дома си внезапно, изоставяйки всички вещи зад гърба си.
Радиото беше отговорът на загадката. От говорителя се чуваше напрегнат мъжки глас, който съобщаваше на полски език, че в този ден Нацистка Германия е обявила война на родната им страна. Съобщението се повтаряше до безкрай, прекъсвано само от вой на сирени за тревога.
Това не беше музейна експозиция, а машина на времето, която връща часовниците на 1 септември 1939 г. Всяка секунда в тази стая кара посетителя да изтръпва от вълнение и безпокойство, да съпреживява все по-силно страха от смъртната присъда на стопаните на къщата. Усещането не се забравя никога.
Това не е краят на историята, но е началото на края на десетки милиони човешки животи, погубени на фронтовите линии, смазани под руините на бомбардираните европейски градове, изгаснали от глад, болести и робска експлоатация, изгорели в газовите камери на концентрационните лагери, изхвърляни с вързани ръце и куршум в тила в масовите гробове.
Денят на Победата - безусловната капитулация на въоръжените сили на Нацистка Германия - е денят на оцелелите, които оплакват жертвите си. Денят на Европа обаче маркира нещо повече от тържеството на физическото съхранение.
Той бележи края на самоубийствените идеологии, отрезвяването и вразумяването на вечните врагове, заличаването на смисъла от съществуване на крайния национализъм.
Това е повратна точка, която обещава, че някой ден цяла Европа ще се прероди като територия на демокрация, свободна търговия, отворени граници, споделени ресурси и всеобщо разбиране, че войната тук вече е невъзможна.
Целта на тази общност не е да се изживява като незаобиколима велика сила, да конструира нова нация на юбер-човеци, да анексира колонии с "наши хора" или да смазва съседите си с агресия. Философията й се базира на простата идея, че демокрациите не воюват помежду си.
68 години по-късно това обещание продължава да се самосбъдва независимо от временните кризи. Нито колебанията на еврото, нито гръцката дългова драма, нито Брексит, нито "бомбите" на хибридната война могат да се сравнят дори за секунда с атмосферата на празнота и безнадеждност в онази полска стая, застинала завинаги в 1 септември 1939 г.
За някои Европейският съюз се изчислява в милиардите, които се преляха в българската промишленост, инфраструктура, земеделие и образование. За други - той е възможността да учат в някои от най-престижните световни университети, да работят в най-напредналите научно-технологически центрове, да се конкурират с най-добрите специалисти в своята област.
За тях ЕС е и нискотарифният полет до Рим за уикенда, безплатният билет за Националната галерия в Лондон, удобството да закусваш в Кьолн, да обядваш в Париж и да вечеряш край брега на Средиземно море в Марсилия в един и същи ден. ЕС е липсата на езикова бариера, елиминирането на усещането за пространствено ограничение.
За някои ЕС никога няма да надскочи евромитовете за диктатура на дребното чиновничество, което се занимава с правите краставици, шумните прахосмукачки, мъждивите енергоспестяващи крушки, розовите домати, етикетите на минералната вода и включените фарове на колите в ясен слънчев ден.
ЕС обаче е и една от малкото организации, които поставят опазването на човешкото здраве и околната среда преди всички други фактори на производството; той е високата енергийна ефективност на битовите уреди, жилищното строителство и индустрията, екологичният стандарт на автомобилите, ограничаването на излишните вредни отпадъци, технологиите за пречистване на водите и въздуха от отрови.
За някои съюзът е парадоксът, в който най-вресливите му врагове като Найджъл Фарадж и Марин льо Пен получават петцифрени работни заплати от Европейския парламент, за да го критикуват като излишна, вредна и уродлива организация.
За други ЕС е онзи фактор, който веднъж завинаги ликвидира удобната провинциална ленивост на националните власти, които не помръдваха нито милиметър напред без заплаха и външен натиск. Отне причината за вечното оплакване, че никой не чува гласа на "Клета Майка България / Клетия Източен блок" и че нищо не зависи от тях.
ЕС отне правото на популистите да поемат ангажименти и да не ги спазват, да се снишават и да пъплят в периферията на световните процеси.
Възможността за лично сравнение на жизнения стандарт постави много по-висока летва за политическия елит и административното управление. Вероятно затова общественото доверие на българите в европейските институции е по-високо, отколкото във вътрешната политическа система.
Той е правото да си намериш нова работа или нов дом във всяка държава-членка на съюза, без да чакаш виза или "открит лист". Той е правото да се върнеш в родината си, когато пожелаеш. Той е пълната гаранция за защита на частната собственост. Той е пълната забрана на смъртното наказание. Той е общата външна политика, той е и правото на всеки гражданин на Европа да участва вземането на решения, които засягат не само собствената му територия, но и целия континент.
ЕС е свободата да отстояваш мнението си, да се информираш и да формираш идеите си без репресивна намеса, да гласуваш независимо от границите; да живееш в пространство на сигурност, стабилни цени, конкурентна икономика, социална защита, зачитане на международното право.
Всеки може да разбере поне една от ползите и поне един от дефектите на ЕС, изброени дотук.
Но това, което никой не бива да забравя, независимо от личната перспектива, политическите убеждения, социалния си статут и неудовлетворението от битовите кризи - нищо от това нямаше да бъде възможно, ако не се беше случил Денят на разума.
Никога не бива да забравяме, че само до преди няколко десетилетия Европа беше кърваво бойно поле. Расите и нациите се деляха на "чистокръвни" и "подчовеци", столиците бяха в бомбадирани с тонове снаряди, реваншът се беше превърнал във фиксидея на болни мозъци.
Никога не бива да забравяме и белезите от Берлинската стена, тоталитарния погром над Унгарското въстание, танковете, смазали чешкият опит за "човешко лице" на режима по съветски образ и подобие, експериментите на Чаушеску, довели Румъния до глад, фалита на Народна Република България.
Колко кръв, пот и сълзи са били нужни, за да можем днес да си позволим лукса да спорим по "възмутителни скандали" като онзи с безплатните питиета и полуголите танци в паузата на младежки ведомствен форум в София по случай Европредседателството.
Достатъчно е само да не забравяме - нищо повече не изискват от нас мъдрите оцелели, които превърнаха 9 май 1950 г. в ден на свободата.
