Преди около 20 години Моника Люински е подложена на публичен линч в родната си Америка. Определят я като уличница и позор за нацията, а името й дори се превръща в глагол, който намеква как може да бъде унищожена една рокля.
Люински е 22-годишна стажантка в Белия дом - това е първата й постоянна работа след колежа. Младата жена обаче прави лош избор на любовник - по онова време Бил Клинтън е един от най-влиятелните мъже в света.
Тяхната връзка не може да бъде определена с термина "сексуален тормоз", признава самата тя в интервю за Vanity Fair, вдъхновено от #MeToo движението.
Само че Люински определя скандала с Клинтън като злоупотреба с власт. И дори и в този момент не отрича собствената си вина.
Тя допълва, че всеки ден съжалява за случилото се. А шумът около #MeToo и резките спорове на активистите относно сексуалния тормоз на работното място не се различават особено от дискусиите за аферата "Люински". В момента обаче гласът на жените се чува много по-силно и по-ясно. Само че мизогинията, с която бившата стажантка се сблъсква, е вековно явление и няма да изчезне в обозримо бъдеще.
През 2017-а Люински най-накрая среща на живо Кенет Стар - човекът, който представя пред Конгреса доклада за Клинтън и дава началото на скандала и на близо 13 месеца разследване. Минала през години на тормоз и терапия, тя не се притеснява да му каже в прав текст, че с действията си той е тероризирал не само нея, но и цялото й семейство.
Въпреки че й се иска да е направила различни избори в миналото, й се ще и администрацията да беше взела различни решения спрямо нея. Люински му дава перфектния шанс да се извини, но Стар само се усмихва и казва "Да, така се случи...". Това не е много състоятелен отговор след години неприятности.
Връщайки се към срещата си със Стар, Люински осъзнава, че нейната съдба е микрокосмос на случващото се в много по-големи мащаби.
В далечната 1998-а много неща се променят драстично в обществото след скандала със стажантката. Сега сме свидетели на същото през втората година на управлението на Тръмп и в пост-Уайнстийн-Спейси-Хофман-посочете-име ерата. Разследването на Стар, което засяга не само семейството на Люински, но и почти всеки, когото тя познава, води до криза, която всички американци усещат.
Събитията може и да не водят до някаква пандемия или до държавна катастрофа, но със сигурност нещо в обществото се променя. И дори след като през 1999-а Сенатът отхвърля всички обвинения срещу Клинтън, чувството за раздор и разделение остава.
Всички знаят за скандала в Белия дом - само в Washington Post има 125 статии за 10 дни. Много родители се чувстват принудени да говорят с децата си за секс по-рано, отколкото трябва.
Културната ситуация, която описва Люински, напомня катаклизма, който настъпи след разкритията за Уайнстийн. Докато валят обвинения в сексуален тормоз към властни мъже, политици и родители се сблъскват с все повече морални конфликти, неудобни разговори и дилеми, които могат да бъдат опасни. Като тази дали да симпатизират на жертвата, или на предполагаемия насилник. Случаят на Люински обаче е малко по-различен.
"Съжалявам, че си била сама" - това съобщение получава тя от един от лидерите на #MeToo. Тази реплика я трогва до сълзи. Въпреки че през 1998-а получава много писма в нейна подкрепа, а и има семейството си зад гърба си, Люински се чувства сама, изоставена в кризата от ключови хора, които я познават добре. Всички са съгласни, че стажантката е правила грешки, но заобикалящата я самота е ужасяваща.
Традиционната американска култура изпитва силен дискомфорт от женската сексуалност и женската сексуална агресия. От тази гледна точка е нормално, че решението на Люински да предизвика сексуалността на президента предизвика омраза и отвращение. Не помага и подкрепата на малък сегмент прогресивни феминистки.
Защото без подигравките към независимите и сексуално интересни жени институцията на брака, любимата патриархална лъжа, няма да издържи.
А в очите на Люински #MeToo може да спаси много жени. Изолацията е един от най-силните инструменти на насилниците. Само че ако всичко това се беше случило в наши дни, тази изолация нямаше да я има. Ако интернет през 1998-а за нея е бил кошмар, неговото доведено дете - социалните мрежи, са спасение за хиляди жени.
Докато децентрализираните цифрови пространства носят значителна сила днес, то тогава президентът и служителите му държат строг контрол върху начина, по който Люински говори. Вместо да завижда в момента, тя е възхитена - гласовете на много жени и мъже трябва да бъдат чути.
Колкото до личната й история в светлината на #MeToo - тя няма категоричен отговор на този въпрос.
Да, имало е секс и той е бил доброволен. Нейният скандал не е нещо, което #MeToo може веднага да припознае като свое и да си присвои. Към момента Люински предпочита да живее най-вече според мексиканската поговорка "Опитаха се да ни закопаят, но не знаеха, че сме семена".
