Беловласият старец, архетип на атавистичното начало в българската национална душевност, пръв инициира съзнателно физическо и морално - волево усилие, за да извади огромната ряпа като образна метафора на дълбоките и неизкореними чувства за историческа вина и непреодолима робска обреченост, изправящи се със съдбовна сила по пътя на развитието ни.
Но ряпата, която е и физически буквална изява на гравитационните сили, държащи българския дух дълбоко вкоренен в полето на примитивно - аграрния селски битовизъм, не помръдва, въпреки отчаяните волеви усилия на стария мъж.
В тази емоционално гранична ситуация на изчерпване на съпротивителните сили сработва типичният български мъжки синдром, при който моралната и физическа недостатъчност на мъжа се компенсира от активното женско участие в трудовия процес.
Така на помощ на стареца идва бабата, която е събирателен морален образ на българката, поставена често под натиска на битовите обстоятелства в позицията на безлично - безволева и спомагателна на мъжа физически работна сила.
Макар че с малко повече злорадо въображение, бабата може да се разгледа и като метафора на женската еманципация, дърпаща мъжа назад, настрани и надолу по пътя на неговото развитие и борба за екзистенциално оцеляване.
Независимо от нееднозначната контекстуална семантика на бабата като художествен образ, нейната намеса в колективното усилие да се издърпа ряпата остава без резултат, което налага спешната намеса и на внучето.
Образът на внучето навява натрапчиво асоциативни мисли за често срещаната експлоатация на детски труд в българската реалност, както и за превръщането на децата в морални жертви на безкомпромисния родителски авторитаризъм, принуждаващ ги против волята им да дърпат непосилно тежките като приказната ряпа чужди амбиции.
Внучето остава безсилно под тежестта на родителските свръхочаквания към него и това предизвиква възрастните да предприемат наистина отчаяни ходове, викайки на помощ кучето, котката и мишката да вадят с тях ряпата.
Тези три антагонистично контрапунктни образи, в отношенията на които генетично, исторически и сценарно са заложени чувства на безкомпромисна взаимна нетърпимост, са колкото българска, толкова и балканска, драматично експресивна метафора на вечната вътрешна борба в душите.
Тя в крайна сметка генерира не само разрушителна, но и съзидателна сила, способна да изкорени и най- неизкоренимата ряпа в полето на живота.
И това е най- българската приказка, която някога е разказвана. Защото в нея се разказва как българина може да бъде силен именно защото винаги се...дърпа и репчи.
