Самочувствие.
Точно в него ни удря всяка международна класация, в която България е някъде след средата или дори към дъното. Дали ще е свобода на словото, образование, конкурентоспособност... Не ни харесва да ни казват, че нещо ни куца.
Не че ние самите не си го мислим. Не че в някои случаи не търпим тези проблеми "на собствен гръб". Но е друго някой друг да ти каже, че не те бива, а и да го подкрепи с числа.
Последният пример е класацията за най-добрите висши учебни заведения в света на организацията Times Higher Education (THE). Може да си мислите, че у нас има над 50 ВУЗ-а, но от организацията за поредна година са сметнали за необходимо да сложат само един български - Софийския университет "Св. Климент Охридски".
При това той е на незавидното място 1000+ от общо 1400 университета от 92 страни. Не се чудете на това плюсче. То е нещо като утешителна награда за университетите в дъното на класацията. Вместо някой да е на последно, а друг на предпоследно място, всички след номер 1000 са равни в своята непривлекателност.
Същевременно от гледна точка на кандидат-студентите, които търсят своето учебно заведение, плюсът може да се разбира и като "все тая". Ако не си избрал някой от първите хиляда, не е особено важно върху кой от последните ще се спреш.
Класацията на THE не е добра реклама за българското висше образование. Може и да ни коства някой-друг чуждестранен студент, а може би не (учебни заведения като Медицинския университет в Пловдив и без място в класацията традиционно привличат студенти от други държави).
Същевременно е някак обезкуражаващо за онези наистина интелигентни млади българи, които са изправени пред дилемата къде да продължат образованието си – дали в България или чужбина, стига да имат финансовата възможност да избират.
Фактът, че най-добрият в най-много направления български университет (според рейтинговата система на МОН) е извън челната световна хилядарка, е сериозен аргумент да младежта да се обучава и да твори иновации отвъд граница.
Но знаете ли кое е още по-обезкуражаващо? Да четеш за прием с тройка, за незаети места по държавна поръчка, за специалности с по-общи от магистрална труженичка имена, за борбата за държавно финансиране между университетите, довела до подобни специалности...
И да те човърка, че напук на тази огромна система и наливащи се средства, много дипломи всъщност се обезценяват.
За радост, държавата осъзнава, че проблем съществува и разрастването на висшите училища и трупането на неприсъщи и дублиращи се специалности има негативно отражение върху качеството на обучението. За съжаление, не е сигурно дали изобщо може да го реши.
Мисъл за този проблем е залегнала и в предложените промени в Закона за висшето образование и мотивите към него, където дори се предвижда мярка като временен мораториум върху откриването и преобразуването на висши училища (но само за държавните вузове).
Всяка една оптимизираща реформа обаче носи своите рискове. По-затегнатият контрол върху държавното финансиране ще свие не само броя на студентите, но и на щатните бройки на преподавателите, а това може да доведе до последици от протестен характер. Едва ли има министър на образованието, който иска мандатът му да бъде запомнен с високия брой безработни професори.
Може би неслучайно я има и идеята да се освободят от такси студентите в онзи специалности, за които се очаква най-голям недостиг на пазара на труда - от точните науки до религията. Ако не друго, поне да има кой да се помоли за бъдещето на висшето образование в България.
Или да му отслужи една заупокойна молитва.
