Горкият Холдън Колфийлд... Някога смятан за гласа на своето младо поколение, бунтар срещу сивотата на ежедневието и свободен дух, днес усещането, което създава е на... ядосан тийнейджър. Поколението на "ядосаните млади хора" вече е в сребърните си години, а да се възмущаваш срещу сивотата на света, макар и винаги модерно, не е нещо ново. Някога "Спасителят в ръжта" е била забранявана заради резкия си език, а известни убийци твърдят, че тя им е "проговорила". Днес вече езикът е доста по-свободен откъм употребата на "лоши думички", а новите поколения смятат книгата за по-скоро класика, отколкото за глас на своите собствени проблеми и терзания спрямо околния свят. Отчитаме приноса на Селинджър, но продължаваме напред.
Къде остана този стар десен идеализъм, в който бизнесменът предприемач крепи цялото общество на своя смел откривателски плам? Вероятно някъде около сивата икономика и реалните истории за злоупотреби от страна на бизнеса. Истината обаче е, че идеализмът във философията на Айн Ранд позагуби своя блясък през последните няколко десетилетия, през които реално капитализмът победи. "Атлас изправи рамене" и до днес е възхвалявана от много либертарианци, но сблъсъкът с реалността, в която голяма част от предприемачите не са толкова чисти и почтени, колкото в книгата, охлади сериозно вълненията около творбата на Айн Ранд.
Вероятно човек трябва да е бил там, за да разбере как точно тази книга (по която впоследствие беше направен онзи готин филм с Лео ДиКаприо) е успяла да създаде подобно въодушевление у феновете си. И под там не се има предвид локацията някъде в Банкок, а времето - 90-те и културата на рейва. Романът възвеличава идеята за своята "Утопия" - девственият плаж, далеч от консуматорския свят, в който партито, любовта и топлите емоции не спират, подхранвани от много трева. И днес има партита, но какво са те, ако не можеш да се похвалиш в Instagram. Културата на тайната утопия е несъвместима с постоянното себеизлагане и лайкване в интернет. А и, каквото и да си говорим, малцина ще са тези, които знаят какво да правят с хартиена карта в ръцете си.
Някои наричат "Старецът и морето" шедьовърът на Хемингуей. В романа основна фигура е стар, нещастен рибар, отправил се на лов в морето, но този лов се оказва истинско изпитание за него. Липсата на богат сюжет и цялостно поучителният тон на писателя за времето си може да изграждат една философия за това какво означава да си мъж, но днес този поглед е по-скоро остарял. И тук не говорим, че мъжете са станали по-малко мъже. Просто себепознаването е на доста по-високо ниво от цитати като "болката няма значение за един мъж". На днешното поколение този образ идва твърде, твърде стереотипен.
Библията на битниците, на онова изгубено американско поколение на бибопа, книгите, реките от алкохол и купищата наркотици. Базиран на истинското пътуване на Керуак от Ню Йорк до Мексико, романът е по-скоро дневник с мислите на един млад мъж, който търси да открие себе си. И не, че и днес много млади мъже не се опитват да открият себе си, просто тази "библия" вече не върши работа. Самият свят е различен, а пътуването от Голямата ябълка до Мексико, или от която и да е точка до друга, вече става значително по-лесно и не представлява такова вътрешно израстване. Времето на битниците отдавна мина.
Представете си книга, в която има всевъзможни рецепти - включително за наркотици и за експлозиви. Всъщност предимно за тези две неща. "Готварската книга на анархиста" е настолната библия за всички революционери без кауза, анархисти, пънкари или просто хулигани, които искат да видят как света гори. И днес има такива, да. Просто днес вече знаем, че една солидна част от тези рецепти не вършат работа, защото са предадени с грешни пропорции или състав. От друга страна, вече има YouTube, където обясненията са още по-лесни.
И докато сме на вълна ядосани, агресивни нихилисти, време е за романът, който се превърна в тяхно знаме - "Боен клуб". Първото правило отдавна е нарушено и светът говори за "Боен клуб" от десетилетия насам. Въпросът е, че цялото антиконсуматорско, ултранихилистко отношение към света се изтърква. Днес продължаваме да си имаме омразата срещу корпорациите, има опитите за малки революции, но все повече липсва това желание за нелегално млатене по мазета и паркинги между хора, обединени фанатично в каузата да разрушат света... по-скоро липсва. И книгата, и филмът са страшно готини, просто вече не са култ.
Във времето на "Цайтгайст", когато хората искаха да бъдат убедени, че всички медии, политици, партии, корпорации, държавите и т.н. са като алпийска фирма "Дъглас" и лъжат, "Не пипай тази книга" беше "отваряща очи" библия (за онези, които вярваха, поне). Днес - не толкова. Проблемът с конспирациите обаче е, че постоянно се появяват нови и нови, които да развиват предишните. И на книга нещата бързо остаряват. А днес интернет е отговорник за всички откачени теории. Така че "Не пипай тази книга" може да се каже, че си е свършила работата и може да бъде изпратена в пенсия.
