На 04.02.1900 г. някъде в близост до Париж се ражда великият Жак Превер.
Бащата на малкия Жак работи в централен офис за бедните в Париж (Оffice central des pauvres de Paris). Често хваща сина си за ръка и го повежда по малките крайни улички на Париж. Така у младия поет назрява усещането за любов към малкия периферен Париж, който по късно ще бъде увековечен в безкрайността на красивото слово.
Освен перифериите на града, бащата на Превер показва на момчето си и новия и вълнуващ свят на театъра и киното. Изкуствата, които ще пленят и стимулират ума му. След години Превер ще каже, че е горд, че е получил образованието си по тротоарите на Париж.
Годините на любов към изкуството и литературата превръщат малкия Жак в големия Превер.
Квартирата му в Монпарнас бързо се обособява като своеобразно средище на млади, пламтящи и бунтарски настроени литератори. На 25 годишна възраст поетът влиза в т.нар. „група на сюрреалистите". И това се оказва началото на един дълъг и пищен творчески път, който ще промени изцяло нюансите на френската литература, кино, театър.
Поезията на Превер безспорно се отличава със семплота и нежност на словото. С тихи малки думи той така изящно подрежда хаотичния живот по шумните булеварди на Париж.
„И ако говорим за характера на стиховете му, те наистина напомнят сивите врабци, без чието пърхане и цвъртене човек не може да си представи булевардите, кейовете и парковете на Париж. Но ако става дума за значението на поета, той съвсем не е дребно птиче и макар да е хвърчал винаги вън от купола на академичния елит, никога не е бил вън от въздуха на голямата френска култура."
Валери Петров за поезията на Жак Превер
ОТЧАЯНИЕТО СЕДИ НА ЕДНА ПЕЙКА
В някакъв парк, на пейка
е седнал човек, който ви вика, когато минавате.
С очила, в сиви, изтъркани дрехи,
той пуши цигара, седи неподвижно.
Вика ви
или просто със знак ви кани да седнете.
Не, не трябва никой от вас да го гледа.
Не трябва никой от вас да го слуша.
Отминавайте този човек,
сякаш не сте го видели
и чули.
Минавайте, ускорявайте своите крачки.
Ако само погледнете в него,
ако само го чуете,
той ще направи знак
и нищо не би ви попречило вече
да спрете,
да седнете близко до него.
Тогава човекът се вглежда във вас и се усмихва,
а вие страдате страшно.
Той продължава да се усмихва
и вие почвате да се усмихвате
точно така,
както той се усмихва.
Колкото повече се усмихвате,
толкова повече страдате
страшно.
Колкото повече страдате,
толкова повече се усмихвате
неудържимо.
И си оставате там,
с вледенена усмивка
на пейката.
А покрай вас играят деца,
минувачи минават
спокойно,
и птици прелитат над вас
от дърво на дърво.
Но вие оставате там,
приковани на пейката.
И разбирате вие,
че никога вече не ще заиграете
като тези деца,
че никога вече няма спокойно да минете
ведно с минувачите,
никога вече не ще полетите
от дърво на дърво
като птиците.
Превод: Веселин Ханчев
