Преди да сме започнали, да обобщим. Днес е 1 април, „Щастливата носталгия" е изживяна за има-няма три часа, принуждава ни пак да разгърнем „Изумление и трепет" (после си пускаме и филма) и за капак се заклеваме пред себе си, че при първа възможност ще отскочим до Киото.
Последният роман на Амели Нотомб ни пренася в романтичната градина на спомените от една страна, която олицетворява паралелен живот.
Съвършена идилия. Митична любов, която се избистря само през филтъра на годините. Шестнайсет лета след „аферата" Япония нашата героиня се чувства като камъче, попаднало в дзен градина. Като шумяща таблетка аспирин, която се разтваря докрай в Токио, града на нейната младост...
Повод за това завръщане към японския период стават новата й книга и снимките за едно телевизионно предаване.
Камерата я следва по петите, но това не й пречи да се чувства себе си. Малко по-рано Страната на изгряващото слънце отново е започнала да издава книгите й заради самоотвержения й текст в помощ на пострадалите от катастрофата във Фукушима.
„До този момент моята японска идилия бе съвършена. Тя съдържа неизбежните елементи - вълнуваща среща в детските години, раздяла, мъка, носталгия, нова среща на двайсет години, интрига, страстна връзка, разкрития, перипетии, неяснота, годеж, бягство, прошка, следи от рани. Когато една история е толкова успешна, човек се страхува, че няма да може да остане на нейната висота."
Или на висотата на собствения си спомен за нея.
Амели отново се среща с една от своите майки - Нишио-сан, скъпата й гувернантка, с която не е общувала от деня на ужасното земетресение в Кобе. Но в Япония живее и Ринри, онзи примерен японски младеж, когото е изоставила с плач на сърце, нищо че тяхната история продължава едва две години - през 1998 и 1990. Той е централен образ в „Нито Ева, нито Адам", в случай че не сте наясно с цялата интрига.
„Може да се случи така, че най-съкровените ни потребности да бъдат и най-ужасяващи изпитания. Тъгата е толкова по-сериозна, колкото е по-банална. Всеки знае колко жестоко е да откриеш, че свещените места на детството ти са обругани и преценени като недостойни да бъдат запазени, особено ако това се смята за нормално. „Престани с тази глупава чувствителност, си казвам, на земята има много по-страшни неща."
Символичното октритие в тази книга е понятието за щастлива носталгия. В Япония има дума за целта - „натсукаши", и това е моментът, в който споменът възкръсва и те залива с блаженство. Не е като да събираш клетите си останки от кураж, за да се разделиш с човека, който пръв е култивирал у теб чувството, че съществуваш...
„Животът? Смъртта? Трябва ли да се колебаем? Хората, които се хвърлят от мостовете, го правят не толкова от желание да приключат, колкото защото отказват да направят избор."
От сблъсъка с два свята обикновено единият печели и ти правиш избор. Този път (не) печелят и двата. Изводът? В сърцето има място за много, много любов. Как го беше казал Маркес, сърцето има повече стаи и от публичен дом. С годините ставаме все по-уязвими, а реакциите ни - все по-бурни и непреодолими. А раните зарастват еднакво трудно, без значение дали живеем в Париж, Киото или Рейкявик.
