Със повишаването на напрежението между САЩ и Иран през последните месеци словесните нападки между лидерите на двете държави стават все по-остри, а споменаването на идеята за война зачестява многократно. Междувременно в Червено море се проведе учение на американски военни кораби, което допълнително натегна обстановката в Персийския залив.
И макар и двете страни поне към момента да са категорични, че няма да нападнат първи (но ще се защитават с всички сили), цялостното усещане е като за подготовка за най-лошото - война.
Спомените за последната катастрофална война в Ирак обаче държат партньорите на САЩ в Европа откровено скептични към всяко участие във военни действия срещу Иран, въпреки общото осъзнаване за влиянието, което ислямската република има в региона и потенциалната заплаха за мира, която представлява.
И все пак - дори на фона на обтегнатите трансатлантически отношения в момента, директно противопоставяне на Вашингтон все още не изглежда като удобна позиция за европейските държави. Тяхната позиция по въпроса с Иран засега изглежда ясна.
"Всички европейски правителства вярват, че нарастването на иранската заплаха в момента е реакция спрямо САЩ и напускането им на ядреното споразумение от 2015 г., което целеше да принуди Техеран да капитулира по други ключови въпроси", коментира Кори Шейк, бивш служител на Пентагона и настоящ зам.-директор на Международния институт за стратегически изследвания.
"Европейските лидери вярват, че САЩ са провокатор и се притесняват, че Вашингтон реагират толкова остро на предсказуеми ирански действия, за да си осигурят претекст за американска атака срещу Иран", допълва още тя.
Според Томас Валашек, директорът на Института "Карнеги" за Европа и бивш посланик на Словакия в НАТО, всичко това напомня на дебата, предшестващ нахлуването в Ирак през 2003 г., който "разделя Европа на две".
"Тук случаят е, че всички европейски правителства казват на Вашингтон, че това нещо е лудост, че не трябва да сме тук, и че вината, че въобще говорим за война, е на американците", допълва той.
За него, като поддръжник на трансатлантическите отношения, последното нещо, което е в полза на НАТО в момента, е Вашингтон да продължи да действа по начин, който да обедини Европа на антиамериканска основа. А според него именно това правят в момента Тръмп и неговият съветник по националната сигурност Джон Болтън.
Джон Болтън
Иначе казано, в момента европейските лидери са попаднали в капан между президента Тръмп и Техеран, опитвайки се да поддържат прилични отношения с Вашингтон, и едновременно с това да бранят ядрената сделка от 2015 г., от която Тръмп изтегли САЩ, скоро след като пое президентския пост.
Засега в правителствата на водещите европейски държави вярват на Тръмп за това, че не иска нова голяма война в Близкия изток. Те също така обаче смятат, че неговият съветник Болтън иска такава. Една от причините за това е негова статия в New York Times от 2015 г., в която той (преди да заеме сегашния си пост) призовава "Да спрем бомбата Иран, бомбардирайки Иран".
Това, което действа озадачащо за лидерите на ЕС обаче са твърденията на Тръмп, че той просто искал да принуди Иран да води нови преговори.
Тук от европейска страна възниква и логичният въпрос защо Техеран, чийто върховен лидер приема Вашингтон за двуличен и измамен, би допуснал каквато и да е нова сделка, сключена с този президент на САЩ - човек, който току-що се е отказал от вече постигнато с много тежки преговори споразумение.
"Защо да ни се доверяват сега, след като Тръмп дръпна щепсела на последното нещо, което те са договорили с Вашингтон?", коментира Шейк.
Публичната позиция на официалните лица в Европа е да се настоява за "максимална сдържаност", както каза еврокомисарят по външната политика на ЕС Федерика Могерини. Това влиза в противоречие с декларираната от Вашингтон политика на "максимален натиск" срещу Техеран, включително и налагане на икономически санкции, предназначени да блокират търговски Иран, особено що се отнася до търговията с петрол, от която зависи до голяма степен иранската икономика.
Същевременно ключови лица като британският външен министър Джереми Хънт и германският му колега Хейко Маас вече споменаха на няколко пъти опасностите от ескалация и война, възникнала от случаен акт.
Макар първоначално да са скептични по отношение на американските предупреждения за засилване на заплаха от Иран и неговите съюзници, повечето европейски държави вече приемат американските опасения, дори и да смятат, че отговорът на Вашингтон спрямо тях е преувеличен и провокативен.
"Отговорите на Иран на американския натиск бяха предсказани от Пентагона, Centcom и американските разузнавателни служби. Затова и европейците са силно раздразнени от това, че Белият дом иска от тях да се приспособят към политика, която те възприемат за погрешна - както вече са заявявали самите те, Пентагонът и американските разузнавателни служби", казва Шейк.
Според нея никой в момента не се съмнява, че Иран ще се опита да отговори на американските заплахи по симетричен начин, възползвайки се всичките си лостове - от подновяването на опитите за обогатяване на уран до задействане на локалните си прокси играчи в региона.
За Джереми Шапиро, бивш висш служител в Държавния департамент, който сега е директор на изследователската дейност на Европейския съвет по външни отношения, хардлайнърите във Вашингтон и Техеран се подхранват едни други със заплахи за ескалация на конфликта.
През първата война в Персийския залив, през 1990-1991 г., САЩ водят широка мултинационална коалиция. През втората война през 2003 г. коалицията около Вашингтон е сведена по същество до Великобритания и Полша.
Част от скептицизма на Европа се корени именно в тази война от 2003 г., когато САЩ отправиха обвиненията към Ирак на база фалшиви или преувеличени разузнавателни данни. Участието в този конфликт все още продължава да преследва репутацията на тогавашните държавни лидери на Великобритания и Полша - Тони Блеър и Александър Квашневски.
Тони Блеър - премиер на Великобритания между 1997 и 2007 г.
"Всеки европейски политик, който подкрепи тогава Джордж Буш беше политически екзекутиран. Дори във Великобритания няма как да повторят тази грешка. Ако американската политика разчита на сила, няма да има европейска подкрепа", коментира Шапиро.
"Но администрацията на Тръмп - която вече така или иначе е обтегнала доста отношенията си с Европа чрез едностранни действия в областта на търговията, политиките за измененията в климата и отношенията с Израел и Русия, да не говорим за Иран - вероятно не се интересува особено от това, което европейците мислят. Никой в Белия дом не очаква много помощ от Европа за това", допълва той.
Самият дебат по темата в Европа е далеч от приключил и нещата могат да се обърнат, в която и да е от двете посоки. Едно е сигурно обаче - европейските държави не желаят да бъдат въвличани в нов военен конфликт. Дали обаче светът ще се съобрази с тяхното желание е съвсем друг въпрос.
