"Coming out atheist".
Такъв забавен подкаст слушах наскоро; заглавието играе с признанието, че си хомосексуален.
Двете водещи обясняваха колко е трудно в някои места на фундаменталистка Америка да се разкриеш като невярващ - родителите са огорчени, общността те маргинализира, колегите почват да се съмняват в теб.
Всъщност не е много по-лесно днес в България да кажеш публично, че не си православен, макар причините да са съвсем други.
Помислете, възможен ли е политик у нас - от Добри Джуров до Георги Близнашки - когото да не видим със свещ в църквата да подлага глава за поръсване със светена вода?
Костов правеше интимни жестове на вярата, които веднага се популяризираха от медиите, Симеон Сакскобурггота църквата споменаваше в молитвите като Негово Величество, а г-н Борисов, най-умел и тук в публичното вярване, обича нежно да нарича божеството „Началника".
Но тази работа не касае само властта, става дума за културен код: да вярваш е въпрос не на метафизика, а на приличие. На българщина.
Защо е важна църквата, питате - 99% ще възпроизведат наученото в пети клас, а именно, че защото вярата е запазила българския народ през робството.
В този смисъл да „къмваш аут" като атеист в България е да извършиш национално предателство, от което неминуемо почват да те гледат малко на „цър арапин".
Една статистика, която ми попадна напоследък, показва, че България е сред страните, където най-малко хора са склонни да се определят като атеисти - с това тя се нарежда до Турция, Пакистан, Нигерия, Индия.
Повече атеисти от тук има и в САЩ, и в Русия, и дори в Саудитска Арабия. Най-много, без изненада, те са в Китай, Чехия, Франция.
Подобни анкети разбира се не бива да се взимат като сериозно мерило - хората у нас са по-скоро суеверни отколкото религиозни; вълнува ги повече как Ванга да бъде обявена за светица, по-малко защо понякога лошите хора успяват в живота.
Боядисват яйца, провират се под масата, кичат се с кокетни златни кръстчета. Забелязали сте, че колчем църквата настъпи на някой фронт - примерно забрани концерт на Мадона - уж православните българи тутакси изръмжават срещу й?
Анкетата е показателна за друго, тя сочи трудността, която тук изпитваме да отстояваме своята индивидуалност: съжалявам, дядо поп, не ме брой в твоята енория, аз пък вярвам в Големия взрив.
„Атеизъм" впрочем е дума, която лично на мен не ми харесва: атеистът е също толкова сигурен че няма Бог, колкото вярващия - че има.
Вече два века модерната епохи на учи да се съмняваме, да проверяваме, да отхвърляме авторитети. Мен лично, ако ме попитат дали вярвам в Бог, сигурно ще върна въпроса: какво имаш предвид под „Бог"?
Дядо с бяла брада на облаците, който обича да измъчва вярващите с пост и изпитания, или някакъв общ смисъл на Вселената? Какво значи „вярваш"? Да целувам ръка на дядо поп или да се опитвам да бъда добър човек?
Разбира се, границата между религиозни и атеисти е доста разтеглива. За едни да вярваш значи да бъдеш готов да се опашеш с бомби и да се гръмнеш за божията слава, за други - просто в тежки мигове да се успокояваш с мисълта, че отгоре те следят и ще помогнат.
За едни трябва да отричаш еволюцията до последния архиоптерикс, за други е достатъчно да си окачиш една иконка и си караш както знаеш. Ако знаем това, ще разберем и какво казваме, когато застанем на другия полюс като невярващи.
