В известната си книга "Структурата на научните революции" американският философ, Томас Кун обяснява, че научното познание се получава постепенно, в рамките на теоретичните парадигми, които позволяват тълкуването на естествения свят. Но тези парадигми, предупреждава той, понякога могат да се превърнат в капаци, пречещи ни да виждаме нови явления, които не отговарят на собствените ни възгледи и стереотипи.
Перфектен пример за това е как голяма част от Лявото по света продължава да вижда чависткия режим във Венецуела, воден от Николас Мадуро единствено през призмата на дихотомията.
Те продължават да гледат на цялата картина единствено в бинарни противопоставяния - бедни срещу богати, бели срещу цветнокожи, империализмът на янките срещу боливарската революция, капитализъм срещу социализъм/комунизъм...
За мнозина в ляво, особено сред южноамериканските държави, Боливарианската система все още се разглежда като някакво смело предизвикателство към Международния валутен фонд. В Чили левицата обвинява за икономическия колапс на Венецуела същите конспиративни сили, които свалиха президента Салвадор Алиенде през 1973 година, пренебрегвайки огромните съществуващи във Венецуела проблеми.
Дихотомията се простира до испанската партия Подемос, Лейбъристката партия във Великобритания и известния ляв интелектуалец Ноам Чомски.
Никой от тях обаче не е склонен изглежда да отправи един наистина критичен поглед към ситуацията.
Те искат да видят цялостната картина като битка между Доналд Тръмп и Николас Мадуро, без да спират да обмислят, че венецуелците сами може да искат промяна в държавата си.
Иначе казано - подкрепата на лявото е за режима на Мадуро, а не толкова за самите хора, живеещи във Венецуела, които трябва да се справят с все по-голямата бедност в страната. Левите просто продължават да възприемат света със стереотипите от Студената война и през борбата за венецуелския нефт.
Това е погрешна парадигма, която не може да обясни събитията на терен. Чавизмът дойде на власт в страната през 1998 г. с рязвятия флаг на международния социализъм. Но той не дойде сам. Към Уго Чавес тогава се присъединиха и военните, които откриха, че може да се утвърдят на власт като се нарекат леви.
Така чавизмът изрично определи себе си (по съвет на Норберто Сересоле - аржентинския съветник на покойния президент Уго Чавес) и като гражданско, и като военно движение.
Благодарение на това и на високите цени на петрола, новата власт осуети опита за преврат през 2002 г. и успя да смаже политическата опозиция за известно време.
Но в крайна сметка тя започна да губи позиции. През 2007 г. покойният Уго Чавес (президент от 1999 до 2013 г.) претърпя първата си голяма електорална загуба.
На референдума за премахване на ограничението за допустимия брой на президентските мандати идеята му беше да преработи конституцията, която сам беше наложил в държавата. Чавес не обърна внимание на резултатите и въпреки загубата това промени конституцията. Пет години по-късно, и борейки с рака, той спечели изборите през 2012 г., но това щеше да бъде последната му победа.
По заповед на Куба той определи Мадуро за свой наследник. Смъртта на Чавес през 2013 г. доведе до скъсването на партията и властта с някои от частите на обществото, които преди това бяха гръбнака на чавизма. Районът Сукре близо до Каракас, един от най-бедните квартали на целия континент, се обърна срещу движението.
Други го последваха, а през 2015 г. - срещу всички очаквания и въпреки всички действия на режима, опозицията получи контрол над парламента. Мадуро отговори, като анулира парламента и създаде собствено Учредително събрание чрез измамни избори. Останалото е история.
Хватката на новия режим се затегна върху хората и опозиционно настроените, когато цените на петрола паднаха и бедността заля страната. Повече от 400 политически опоненти бяха вкарани в затвора без съд, а над 100 студенти бяха застреляни по улиците по време на протестите.
Десетки медии бяха затворени. Болниците останаха неглижирани. Хиляди тонове храна, разпределяни (по принцип) от държавата, бяха оставени да изгният в пристанищата, докато честото прекъсване на тока и на водата правеше живота в страната още по-труден за обикновените граждани, опитващи се просто да преживеят на фона на изчезващите доходи.
В резултат на това над 3 милиона венецуелци избягаха от страната в съседните държави, предизвиквайки в Южна Америка своеобразна мигрантска криза, подобна на тази в Европа. Много от бягащите дори тръгваха на път пеша с малкото си останала собственост, която могат да пренесат със себе си.
Големият въпрос - къде тогава беше международното ляво? Къде бяха всички онези идеолози, които сега излязоха да се борят в защитата на Мадуро? Без съмнение - заети с преправяне на старите си парадигми и с обвиняване на капитализма и глобалните империалистки сили...
