Колко вида са нещата на този свят? Безброй много - ще отговори някой и ще сбърка.
Нещата на този свят са само два вида: такива, които знаем, и такива, които не знаем. Има и един преходен подвид - нещата, които виждаме и си мислим, че знаем, но всъщност не знаем. Съвременният тероризъм е именно от този голям преходен подвид. Неговата изява е крещящо публична, но генезисът му остава забулен в мистерии.
Знаем ли със сигурност кой организира, финансира и извърши атентатите в Брюксел (а и другите преди тях)? Не.
Знаем ли защо го направи? Не. Означава ли това, че нищо не знаем по въпроса? Също не, но това е ободряващата част.
Все пак са ни известни някои неща около тероризма, а до други можем да стигнем благодарение на любопитството и аналитичната мисъл, така присъщи на нас, простите граждани.
Нека започнем цинично, за да завършим патетично
Да започнем оттам кой няма интерес от терористични акции, подобни на последната в Брюксел. На първо място това са самите мигранти, които някои хора упорито продължават да наричат "бежанци". Според тези хора било невъзможно да се различи кой е икономически мигрант и кой - бежанец, спасяващ живота си.
Така ли? Ето, предлагам един прост, макар и не универсален критерий - например човек, който идва от район, в който не се водят военни действия, нито е налице провеждащ геноцид тоталитарен режим, със сигурност не е бежанец. Както и да е. На този етап за нас е важно да знаем само това, че мигрантите нямат интерес от атентати, защото реакцията срещу тях може да сложи край на мигрантстването им.
Нека наречем втората група "каналджии" и да включим в нея всички, които печелят от мигрантстването на мигрантите. Те също нямат никакъв интерес атентатите да сложат край на бизнеса им. Този бизнес по груби сметки за миналата година е бил на стойност около четири милиарда евро. Поне.
Онзи пък, който трябва да се справя с проблемите на незаконното мигрантстване, също няма интерес от атентатите, защото ако изчезне проблемът, ще секне финансирането на неговото решаване.
Да видим сега кой има интерес от атентатите
На първо място този, който не взима пари да се справя с мигрантите, но пък би взел, за да се справя с атентатите.
На второ място това са самите власти. Те имат нужда от едно уплашено, раздразнено и ядосано обществено мнение, което не само ще приеме, но и ще подкрепи непопулярните мерки, които ще се наложи властите да взема по отношение на мигрантите - затваряне на граници, репатриране, снемане на благата хуманитарна маска на солидарността и състраданието и т.н.
Със сигурност и старите мигранти, както и децата на старите мигранти, устроили се вече в тялото на приемника, също имат интерес потоците от новопристигащи да се уталожат. Те едва ли искат да бъдат залети от изгладнели свои сънародници, които да ги конкурират на попрището, на което те вече са постигнали известни успехи.
Затова всяко нещо, което ограничи прилива на нови мигранти, е в интерес на старите. Включително атентати и може би най-вече атентати, защото те всяват страх.
На последно място, но в никакъв случай не и по важност, атентатите са в интерес и на онези, които ги извършват, иначе не биха ги извършвали. Все едно кои са те - джихадистите, извънземните, тайните служби или Владимир Путин.
Да не се заблуждаваме. Атентатите не се правят от революционери. Атентаторите не искат да променят света. Светът доста им харесва и такъв, какъвто си е - свят, в който всеки подем на общественото мнение води до раздвижване и финансиране на ответни мерки, които в повечето случаи са изгодни за всички активно участващи. Свят, който се впечатлява от тероризма и се страхува от него.
Свят, който е готов да приеме и терора,
стига той да го спаси от тероризма. Защото някои от наложените през последното десетилетие мерки за сигурност вече граничат с терор - например изнасянето на борбата с тероризма в отделно специализирано законодателство.
Изобщо, тероризмът не съществува сам по себе си, а вирее върху алчността и измамата. При това задължително трябва да има публика. Je suis une audience!
Едно от най-популярните (поради което и от най-глупавите) клишета е, че "тероризмът няма граници". Има и това са границите, вътре в които му се обръща внимание и го обграждат с медиен интерес.
Границите на т. нар. "толерантност", която толерира абсолютно всичко, като предпочита да проявява повече търпимост към по-нетърпимите неща. Накратко, границите на това, което наричаме "цивилизован свят". Извън него спектакълът, наречен "тероризъм", не се поставя.
Тази "толерантност" (в кавички) е диктатура на посредствеността и тържество на нездравия компромис. Да си толерантен (без кавички) означава да видиш доброто у човека и да му подадеш ръка, а не да си затваряш очите пред лошото.
А да си "толерантен" (в кавички) означава да търпиш някого, без да го обичаш. Да си толерантен (без кавички) означава да не се страхуваш да сочиш пороците на онзи, когото обичаш, да го спираш да върши зло, понякога даже насила. Значи да симпатизираш и съчувстваш на този, който понася страдание, а не на онзи, който го причинява. От друга страна, да си "толерантен" (в кавички) означава да търпиш чуждите низости с надеждата да бъдат търпени и твоите собствени.
Героите на Европа са били хора, които са отвоювали нещо от някого - крале, рицари кръстоносци, светци.
Какъв е Карл Велики? Какъв е Ричард Лъвското сърце? Какъв е най-сетне Цар Симеон I - борец за групови права и свободи? Често подвигът на такива личности се е състоял в това, че са били нетолерантни, нетолерантни даже към себе си в името на нещо, което са имали за идеал.
Да, търпеливостта е универсална добродетел,
но понякога практиката налага да се правят избори. А смисълът на избора не е да приемаш всичко с единствената цел да покажеш на себе си и на света колко си възвишен, цивилизован и благороден, а да имаш ясен критерий какво да приемеш и какво да отхвърлиш. И този критерий да е поставен извън теб, далеч и високо над суетното ти Его.
Двата големи проблема на съвременния либерално-секуларен свят са утилитаризмът и лицемерието. Когато приемеш себе си за "венец на еволюцията", неминуемо поставяш себе си в центъра на Всичко и погледнато от този център, естествено най-важното нещо са твоите лични, корпоративни и съсловни интереси. За да видим по-добре утилитаризма, започнахме и с този кратък преглед на интереса - кой има и кой няма такъв от терористичните атентати.
С утилитаризма обаче идва и лицемерието - поривът да се правиш на добър, без да си. По-нататък егоизмът и лицемерието раждат релативизма: ето, аз признавам, че всеки има право на своя индивидуална истина и всяка истина е достатъчно добра, без да е по-добра от останалите. Следователно и моята истина е добра, независимо от това какво съм решил, че ми е изгодно да наричам "истина". Във всеки случай не по-малко добра от "истината" на Раджиб с бомбата.
Така разглеждана, "толерантността" (в кавички) не е нищо повече от вид лицемерие, опаковано в култура. Чрез нея нашата съвременна цивилизация, изгубила естествените си онтологични и нравствени ориентири, се опитва да обича ближния, без обаче да знае (защото е забравила) какво е "ближен" и какво е "любов".
Кое прави хората "ближни"? Кое е подобието между тях и кое ги различава? На едно ниво на обобщение хората са еднакви, но на друго не са, тъкмо напротив. И докато първото ниво е в областта на теорията, второто лежи в ежедневната практика. Да признаваш, че някой е различен, не означава непременно да мислиш, че е "второ качество", че го дискриминираш, обиждаш или пък непременно ще извършиш насилие или друго някакво зло спрямо него.
Същевременно, когато виждаш, че тероризмът в съвременната си дефиниция е прерогатив на исляма, не можеш да казваш, че ислямът е религия като всяка друга и като такава трябва да се отнасяме с нея.
Защото очевидно не е като другите, очевидно е различен. И няма нищо нетолерантно (без кавички) да го заявиш открито и да подчиниш действията си на това заключение. Но да "толерираш" (в кавички) злото е не по-малко зло.
Очевидно тероризмът не е без граници.
Границите му се очертават от кавичките на криворазбраната толерантност, която пък идва от опитите да се уеднаквяват различните неща. Нещата са създадени различни, не за да ги изкарваме еднакви. Ако го направим, ще отстъпим от Истината, а това отстъпление е изворът на всички беди.
Беди, които можем да описваме и анализираме колкото си искаме, можем да умуваме над тях и даже да обучим специалисти по всяка беда поотделно, но това няма да оправи нищо, защото ще извират все нови и нови беди, докато не пресушим извора. Мисля, че това е ясно, както и мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен - този безбожен терорист на нашия кокетен гръко-римски свят.
