Миналата седмица руският президент Владимир Путин участва в поредното от ритуалните си шоута "Пряка линия", по време на което отговаряше по телефона на зрители. Този траещ 3 часа и 40 минути маратон обхвана всички теми - от състоянието на пътищата в Омск ("Ужасно") до това дали псува ("Да, но само когато е сам").
Този път обаче шоуто беше лишено от блясък, а самият Путин изглеждаше отегчен.
И все пак събитието, макар и хореографирано и предвидимо, изпълняваше функция, типична за публичните му изяви: да затвърждава мита - доминиращ както в страната, така и на Запад - че Путин е Русия, че той е безспорният и единствен владетел на своето царство.
Само че това съвсем не е абсолютната истина.
И когато вярваме на подобна идея, ние захранваме този човек с повече сила, отколкото той заслужава, а това допълнително затруднява предвиждането или дори повлияването на следващия му ход.
Путин наистина е "решаващият човек", който има последната дума по всеки основен политически въпрос.
Той може да създаде или съсипе който и да е министър. Той може да започне война или да я приключи. Но въпреки всичко това, ако мислим, че този човек може да контролира всичко, което Русия прави в страната и чужбина, демонстрираме крайно погрешно разбиране на това как се случват нещата в Руската федерация.
Като начало, Путин управлява само докато може да омиротворява, балансира и вдъхва страхопочитание у гресивния и непрощаващ грешки елит на страната.
Той обаче също така може да управлява само чрез елита. И това пролича ясно в "Пряка линия".
Запитан за чиновници, притискащи предприемачите, той заклейми тази практика, но призна, че "такъв е нашият манталитет, особено когато става дума за бюрократи".
Същият принцип важи и за контролът на Путин над части от Русия.
Запитан за заплахите, отправяни от чеченския лидер Рамзан Кадиров срещу опозиционни дейци, той сви рамене и се измъкна от въпроса, казвайки, че "хората в Кавказ са луди глави. Така че не е лесно за тези хора да се научат да служат като висши правителствени чиновници".
Отново и отново по време на шоуто Путин на практика признаваше политическата си импотентност.
Няма спор, той може да се намесва в определени случаи.
Първият въпрос беше за тежкото състояние на пътищата в Омск и преди още шоуто да е приключило, местните власти обещаха да поправят 21 от тях преди 1 май. Но Путин не може да оправи цялата държава, улица по улица, и фактът, че той прибягва до този тип интервенции за конкретни случаи, показва границите на властта и влиянието му.
В миналото той консолидираше легитимнонстта си като "добрия цар" чрез подобни отделни поводи. Но след 16 години и утежняването на живота на руснаците, това става все по-изтъркан номер и вместо това подчертава степента, в която той или не дърпа конците - или просто не се интересува, освен ако не бъде поставен в неудобна ситуация пред национална телевизия.
Тази динамика дори важи за външната политика, която обикновено е запазена територия на държавния глава.
В региона Донбас в Украйна, например, имаше скорошна серия от нарушения на прекратяването на огъня, за която се върди, че е била предизвикана от местни бунтовнически сили, а не пряко от Москва. Изводът?
Контролът на Путин не е безкраен.
С което не твърдим, че Путин не е много могъщ лидер
Той е президент в хипер-президентска система, с широки правомощия, беззъба и послушна законодателна власт, липсваща значима опозиция и свръхвисок личен рейтинг. Счита се, че в голяма степен той е изпразнил от съдържание всички институции в Русия. Фактът, че през 2008-ма той можа да прехвърли президентския пост на премиера си Дмитрий Медведев, но да остава силата зад кулисите и да си върне поста през 2012-та, демонстрира нивото на личната му власт.
В крайна сметка Путин не е силен, защото е президент - той е президент, защото е силен.
Но както демонстрира в своето шоу със зрители, Путин няма всички отговори - и колкото повече подчертава ролята си на доминиращ лидер, толкова по-краткосрочни и опортюнистични са инициативите му.
Което ни води към нещо важно: политиката на Кремъл на моменти е по-късогледа и произволна, отколкото ни кара да смятаме ореолът на Путин. Русия не винаги е твърдо централизирана диктатура, а на моменти е пазар на идеи, на който руските олигарси, бюрократи, коментатори и лобистки групи се конкурират непрекъснато, за да продадат идеите си на Путин чрез пресата, мозъчните тръстове, доклади и лични контакти.
На теория това дори звучи като особена форма на плурализъм.
На практика обаче е система, в която политиките, които привличат вниманието и интереса на Путин, имат най-голям шанс за успех, независимо от реалните им качества. Като се има предвид, че реалните политически дискусии се случват зад закрити врата и в много тесен кръг от най-близки приближени до Путин, това означава, че те и рядко са внимателно и професионално анализирани.
Този месец например руският президент изведнъж обяви създаването на нова служба за сигурност - Националната гвардия, която да произлиза от редовете на органите на реда, в момента контролирани от министерството на вътрешните работи.
И изглежда той го прави, без да се консултира с министъра или с експертите си, така че сега те се чудят какви ще са практическите последици от това очевидно недостатъчно добре обмислено решение.
Сега полицейските отряди за бързо реагиране работят за Националната гвардия. Ако полицай е в опасност, трябва ли примерно те да искат разрешението на Гвардията, за да изпратят въоръжени отряди, или дали те получават от Гвардията заплащане за работата си или от вътрешното министерство?
Колкото повече вярваме, че Путин е "смелият стратег", който действа "като шахматен гросмайстор, докато Обама не се справя дори с играта на шашки", толкова повече сила му даваме и толкова повече се лишаваме от средства да направим нещо.
Трябва да бъдем обективни и реалистично настроени.
Путин нерядко е изигравал дори и слабите си карти сравнително добре. Това обаче не означава, че той разбира и контролира всичко. Неговата интервенция в Украйна се превърна в скъп, кървав пат. Той има късмет, че и сирийската му авантюра не се провали с гръм и трясък. Особено във външната политика, имиджът и репутацията са важни, а светът дава на Путин сериозно предимство, като приема собствената му митология.
Също така Западът пропуска ориентири към бъдещи руски политики и възможности да им се повлияе.
Очевидно е, че няма как Западът да проникне в тесния кръг около Путин, където в крайна сметка се вземат решенията.
Но ако разбираме добре случайните начини, по които елитите съобщават каква политика желаят на Путин, можем да следим тези по-публични канали и евентуално да сме предупредени предварително какво се обсъжда там.
План, подготвен от хора, работещи за свързания с Кремъл бизнесмен Константин Малофеев, в началото на 2014 година например беше реално основата на последвалата война в Украйна.
Смъмрянето от Москва на Башар ал Асад през февруари, когато той заговори за бой до пълна военна победа в Сирия, от сегашна гледна точка изглежда като ясен предвестник на частичното изтегляне на руските сили следващия месец.
Опитът да се ориентираме във всички малки детайли сред откритите или тайни опити да се лобира пред Кремъл е тежка работа. Затова и Западът като цяло избира да се фиксира върху Путин и степента, по който той се представя като единственият повелител на руската политика.
Това обаче води до грешки в преценката на всяко негово действие.
Във времената на СССР, Западът разполагаше с армия от учени и анализатори, практикуващи "Кремълология" - тайнственото изкуство на предсказване на промените в съветската политика чрез ориентири от рода на това как са разположени висшите политици по време на парад, или какво пише между редовете на редакционните статии в официоза на комунистическата партия - "Правда".
Сега редовете на умелите майстори на това изкуство са пооредели и няма ново поколение, което да ги замени.
Така че докато просто наблюдава и се възхищава на поредната мачовска фотосесия на Путин, Западът пропуска шанса да разбере политиката, която се крие зад позите му.
