Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Какво бъдеще има Ирак след американските войници

САЩ ще приключат военната си мисия до края на тази година Снимка: Getty Images
САЩ ще приключат военната си мисия до края на тази година

Осемнадесет години. Точно толкова продължава вече американското военно присъствие в Ирак след инвазията от 2003 г., която доведе до край на дългогодишната диктатура на Саддам Хюсеин. За почти две десетилетия това присъствие премина през много фази и трансформации - от инвазия, окупация и гражданска война до възход на радикалния джихадизъм в лицето на "Ал Кайда" и "Ислямска държава" и борба с влиянието на външни фактори като Иран.

Сега САЩ е отново на път да преформулира изцяло ангажимента си спрямо Ирак като резултат от серията преговори в рамките на така наречения Стратегически диалог между двете държави.

В този смисъл през миналата седмица приключи и четвъртия кръг от тези преговори, когато премиерът Мустафа ал Кадими посети Вашингтон за среща с президента Байдън. След нея двамата обявиха, че американската военна мисия в Ирак практически ще приключи до края на тази година и ролята на американската армия ще бъде ограничена единствено до задачи свързани с обучение на иракските сили за сигурност.

Байдън и Кадими по време на срещата си в Белия дом Снимка: БГНЕС
Байдън и Кадими по време на срещата си в Белия дом

Така Байдън спазва обещанието си да "прекрати вечните войни", като изтеглянето от Ирак влиза в тона на това от Афганистан и реално двете заедно ще отговорят на очакванията на американското общество, уморено от двадесет годишната война срещу терора, която започна на 11 септември 2001 г.

Въпросът в случая е дали оттеглянето на САЩ ще доведе до повече регионална стабилност. В Афганистан мирните преговори меко казано не вървят на фона на военната офанзива на талибаните, напредващи към провинциалните столици в страната и напускащите своите бази сили на НАТО.

Междувременно в Ирак "Ислямска държава" изглежда сразена и всеобщото мнение е, че терористичната организация вече не представлява екзистенциална заплаха за иракското управление, а местните сили за сигурност могат напълно сами да поемат борбата с екстремизма.

Бомбеният атентат в Багдад от 19 юли навръх Курбан байрам, при който загинаха 35 цивилни показва обаче нещо съвсем различно.

Макар и с ограничени възможности ИД продължава да бъде напълно боеспособна и повече от опасна организация с достъп до средства и широка мрежа от клонове в Азия и Африка, чиито метастази достигат Европа и Америка. В Ирак организацията загуби напълно териториалния контрол, който имаше допреди няколко години, но преформулира тактиката си, като в момента нейните клетки действат изцяло на местно и локално равнище.

Нещо повече - американският фокус върху войната с терора през последните години в голяма степен допринесе за увеличаване на иранското влияние в иракската политика. Вашингтон не съумя да приоритизира стратегическата важност на Ирак и позволи на страната да се превърне в мост между Иран, Сирия и Хизбула в Ливан.

Най-доброто олицетворение на това влияние се явява системата от предимно шиитски въоръжени милиции Хашд ал Шааби.

В нея участие имат над 40 различни паравоенни организации с около 100 000 членове, като по-голямата част от тях считат Иран за свой духовен център. В периода 2014-2017 г. тези групировки, действащи под шапката на Хашд ал Шааби, се оказват една от водещите сили в борбата срещу Ислямска държава, а най-влиятелните от тях като "Бадр", "Катаиб Хизбулла" и 'Харакат Хизбулла ал Нуджаба" изпращат свои бойци в Сирия на страната на президента Башар Асад.

Чисто формално те се намират под контрола на иракската армия, но реално действат напълно автономно и изпълняват целите на Техеран. Така в съвсем редовна практика се превърнаха ракетните обстрели срещу военни бази, помещаващи американски сили, както и срещу посолството на Вашингтон в Техеран.

Освен като чисто военен и силов фактор тези милиции имат и свои политически крила, които осигуряват пряк достъп на Иран до иракската политическа система наред с други партии и коалиции, които имат представителство в управляващото мнозинство.

От друга страна пък стои Турция, която посредством икономическо, културно и военно влияние придобива все повече и политическо такова.

Анкара поддържа корпус от няколко хиляди свои войници в Ирак и много често провежда военни операции срещу силите на Кюрдската работническа партия (ПКК) в северната част на страната. Традиционно Турция се явява и най-големия икономически партньор на автономното Кюрдистанско регионално управление, което пък в лицето на президента Ердоган намира добър съюзник срещу общия неприятел ПКК.

Не е за подценяване и сътрудничеството с Багдад в областта на енергетиката, като петролопровода Киркук - Джейхан отговаря за една четвърт от целия иракски износ, а пък в края на миналата година турският външен министър обеща заем от 5 милиарда долара, които да послужат за възстановяване на Ирак.

Реално погледнато след намесата си в Ирак, САЩ като цяло се провалиха в опитите си да изградят стабилност в страната и допуснаха тя да стане силно зависима от външни фактори, а като цяло обществото остава разделено повече от всякога на религиозен и етнически принцип.

Във Вашингтон може би никога не успяха да разберат, че победата срещу непосредствения враг, първо Саддам, а после Иран и радикалните джихадисти, не е достатъчно само по себе си.

Това трябва да е само една част от една мащабна стратегия, която да се заеме с укрепване на държавността, изграждане на общо чувство за национална идентичност, борба с корупцията, насърчаване на върховенството на закона, гражданското общество и свободата на словото, както и диверсифициране на силно зависимата от петрола икономика.

Успехите на САЩ в това отношение са в най-добрия случай частични и това е повече от видимо, съдейки по икономическата ситуация в момента, която е допълнително влошена и от COVID-19 пандемията.

Не е ясно до каква степен ще продължи американския ангажимент към Ирак при значително намалено военно присъствие и изобщо какъв е по-точно плана за бъдещето на страната. Към момента военното присъствие се оценява на около 2500 души, като в бъдеще много вероятно ще останат около 1/3 от тях и то предимно под формата на частни контрактори.

От една страна това е добре за Вашингтон, тъй като ще означава свиване на разходите за американския бюджет и ограничаване на социалните щети върху американското общество от все по-непопулярния военен ангажимент в далечната близкоизточна държава.

От друга страна обаче остава заплахата от Техеран и все по-голямата вероятност Ирак да се превърне в база за разпространение на иранско влияние в региона.

 

Най-четените