С попадането на Афганистан под контрола на талибаните възможната опасност от превръщането на страната в убежище за джихадистки терористи се появиха множество дебати и коментари. Там на терен от години оперират мрежите на "Ал Кайда" и "Ислямска държава", а с изтеглянето на НАТО има опасения, че вече никой няма да им противодейства.
В този смисъл между трите групировки се правят преки сравнения и се поставят под общ знаменател като нещо напълно равнозначно.
Истината обаче е, че те в никакъв случай не са еднакви и нямат общи цели, а повърхностното им приравняване изважда от контекст нюансите в техните идеологии, вярвания и практики, които реално ги превръщат в три много различни организации.
Да, те са радикални ислямски фундаменталисти, възприели идеята, че всички форми на западно влияние представляват екзистенциална заплаха за исляма, но в почти всяко друго отношение те са различни по начин, който често пъти ги поставя в конфликт и противоречие.
Това се отнася както в чисто религиозно-политически аспект що се отнася до така наречените "граници на вярата", определящи кой трябва да бъде считан за неверник или вероотстъпник и какво наказание трябва да му бъде приложено, така и в чистата практика по отношение начините за осъществяване на джихад и прилагането на шариата.
За разлика от ИД и "Ал Кайда", може да се каже, че талибаните са националисти. Ръководството им в нито един момент не е имало реална цел да "изнася" джихад извън границите на Афганистан и Пакистан, а това, което винаги са търсели, е установяването на политически, социален и правен ред, съвпадащ с техните разбирания за исляма.
Идеологията им е тясно обвързана с традиционните племенно-кланови обичаи и начин на живот на пущуните в съчетание с консервативна интерпретация на сунитския ислям, появила се в Индия през 19-и век.
Именно този вид деобандийски ислям (по името на град Деобанд в Индия) е и най-разпространен и дълбоко вкоренен сред самата общност на пущуните, които са общо около 60 милиона в Пакистан и Афганистан.
Затова и талибаните имат такова влияние и сила през последните десетилетия. Просто те се явяват религиозно-политическо представителство на съществена част от една от най-големите етнически групи в Централна Азия.
В този смисъл не бива да бъде изненада, че те не бяха сломени от САЩ и НАТО, тъй като те просто се крепят на огромна социална база, която им дава легитимност и ги счита за свое представителство и алтернатива на силно корумпираната централна власт в Кабул.
Самото движение се заражда от трагедията на бежанските лагери в Пакистан, създадени вследствие на войната със СССР, и до 1994 г. се се издига като водеща военна сила в Афганистан с широка подкрепа зад гърба си. В този период те набират популярност (даже и извън рамките на пущунската общност) с обещания за стабилност и ред на фона на хаоса вследствие на 10-годишната война с СССР и последвалата я гражданска война.
Реално управляват страната за период от пет години между 1996 и 2001 г., като през това време установяват своето Ислямско емирство на Афганистан. Забраняват практически всяка форма на забавление като музика, кино, изкуство и спорт, наред с всякакво образование, което се различава от религиозното.
За разлика от популярното схващане, не съществува единна организация на талибаните. Има такава с център в Афганистан, както и такава с център в Пакистан, като и двете представляват съвкупност от множество по-малки, автономни групи, които имат сложни, и в много случаи, конфликтни отношения помежду си.
Така че разбирането на талибаните като единна и хомогенна организация е особено погрешно и не отчита вътрешната динамика на отношения между различните движения и групи.
За разлика от тях Ал Кайда не се ограничава до територията на определена държава, а джихадът, който осъществява, е интернационален и се основава на салафитско-уахабитска интерпретация на исляма, целяща да очисти религията от абсолютно всички наслоявания през вековете и да я върне до първоначалното ѝ състояние от първите няколко столетия след Пророка Мохамед.
В този смисъл са за основа са използвани ученията на джихадистки идеолози от 20-и век като Сайед Кутб, според когото ислямския свят е изпаднал в състояние на невежество (джахилия). Така извършването както на защитен джихад (когато исляма е заплашен в определена държава), така и на нападателен джихад (за разпространение на исляма) се превръщат в колективно и индивидуално задължение на всеки мюсюлманин.
Основният враг и заплаха са западните ценности и начин на живот, корумпирали ислямските общества и техните елити и по тази логика повеждането на джихад се счита за защитна реакция срещу тези пагубни влияния и автоматично се превръща в международна заплаха, непризнаваща държавни граници.
През 90-те години на миналия век талибаните дават убежище на "Ал Кайда" и Осама бин Лзден. Двете организации споделят общ враг и това ги прави естествени съюзници, тъй като по това време Афганистан е единствената държава в света, установила толкова консервативна и крайна интерпретация на исляма.
Това обаче не ги превръща задължително в дългосрочни партньори, като през годините има немалко търкания между двете организации, защото сътрудничеството с "Ал Кайда" винаги е представлявало пречка в опитите за преговори с талибаните.
Това може би ще стане дори още по-голям проблем в момента, когато талибаните вече контролират Кабул и ще търсят международна легитимност и признание, за да не допускат грешката си от 90-те и в крайна сметка държавата им отново да остане свръхизолирана и без възможност да осъществява икономически контакти.
На този фон "Ислямска държава" винаги се е явявала враг както на талибаните, така и на Ал Кайда.
Самият генезис на ИД е като отцепническо крило в рамките на глобалната мрежа на Ал Кайда и по-специално структурите в Ирак по време на американската окупация след 2003 г. Точното име от арабски реално е ИслямскаТА държава, като акцентът е върху нейната уникалност и факта, че тя е единствената такава и само тя може да бъде представител на интересите на ислямската общност. Практически почти всички останали се считат за неверници.
В идеологически план не се правят компромиси и се залага на крайно брутален радикализъм и стесняване на границите на вярата до положение, в което процедурите за обвинение в неверие са прилагани и за най-дребните неща, а наказанията са сурови и безкомпромисни.
Макар и да се възприемат като част от салафитското течение в сунитския ислям, за привържениците и идеолозите на ИД, почти всички останали салафити реално са неверници и вероотстъпници и следователно - врагове, срещу които трябва да се води джихад.
Така например "Ал Кайда" не отрича една от най-големите ислямистки огранизации - Мюсюлманското братство, докато от своя страна ИД ги смята за вероотстъпници.
Това по естествен път превръща "Ал Кайда" и талибаните в съперници и конкуренти на "Ислямска държава". Нa територията на Афганистан те са в непрекъснат военен конфликт, a бързият възход на ИД след появата си в региона през 2015 г., принуждава тогавашният лидер на талибаните Ахтар Мансур да пише до Абу Бакр ал Багдади да се спре с вербуването на пущуни, тъй като борбата трябва да се води единствено от талибаните.
Оттогава насетне регионалният клон на ИД, известен като Ислямска държава в провинция Хорасан (ИД приема Афганистан и Пакистан за свои провинции) е в пермаментен кървав конфликт с талибаните, Ал Кайда и общо взето почти всички останали фракции и племена в страната.
Трудността им да установяват трайни съюзи не позволява на организацията да получи подкрепа и по тази причина така и не успяват да си извоюва териториален контрол над области или провинции.
За сметка на това обаче техните терористични атентати са довели до смъртта на хиляди хора в цялата страна.
