Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Тунис и изгубения път на Арабската пролет

Ситуацията в страната е особено деликатна и всяка погрешна стъпка може да се окаже пагубна за всичко постигнато през последното десетилетие Снимка: БГНЕС
Ситуацията в страната е особено деликатна и всяка погрешна стъпка може да се окаже пагубна за всичко постигнато през последното десетилетие

В продължение на цяло едно десетилетие след началото на Арабската пролет Тунис се считаше като един от малкото примери, произвели успех след социално-политическата революция, която помете почти целия Близък Изток и Северна Африка.

Всичко обаче в момента е поставено на карта в контекста на COVID-19 пандемията, която провокира най-тежката икономическа криза, откакто страната постигна независимост през 1956 г. и изостри до крайна степен вече съществуващи проблеми като висока безработица, бедност и прогресивно трупащ се външен дълг.

Това провокира масови протести в страната срещу мерките на правителството, а като отговор на тези демонстрации президентът Каис Сайед разпусна за 30 дни парламента и освободи премиера заедно с министрите на отбраната и правосъдието. Действията му получиха подкрепата на армията, която от своя страна обгради сградата на парламента и наложи вечерен час в столицата.

Президентът мотивира действията си с нуждата от установяване на мир в страната, след като в продължение на дни протести в цялата страна настояваха за оставка на правителството заради кризата в страната.

Каис Сайед Снимка: БГНЕС
Каис Сайед

И докато голяма част от хората подкрепиха Сайед (избран с убедително мнозинство през 2019 г.), то неговите критици и опозиция определиха всичко това като преврат, опит за узурпиране на властта и връщане към стария авторитарен режим отпреди Арабската пролет.

В момента напрежението в Тунис е огромно, а текущата икономическа криза, прераснала в политическа такава, е на път да потопи страната в хаос и да изтрие всичко постигнато за последните 10 години.

След 2011 г. преходът от дългогодишните авторитарни диктатури на Зин ел-Абедин Бен Али и неговия предшественик Хабиб Бургиба към парламентарна демокрация от френски тип бе осъществен относително плавно и безкръвно. Създаде се един компромисен политически модел на управление, в който умерено ислямистки и секуларистки партии успяват, макар и трудно, да съществуват заедно в плуралистична среда.

Така последните правителства от 2014 г. насам представляват различни широки коалиции между социалисти, либерали и ислямисти. Именно при формирането на последния кабинет от началото на 2020 г. водеща роля има близката с Мюсюлманското братство партия "Ен Нахда" на Рашид Гануши, която реално е и най-сериозната сила в едно силно фрагментирано политическо пространство без ясно изразена доминираща партия.

Изобщо "Ен Нахда" успява да печели отлични резултати на всички парламентарни избори след 2011 г.,а самият Гануши в момента е действащият председател на парламента. В същото време в контраст на успехите на ислемистите президентските избори се печелят от секуларистки президенти - предшественика на сегашния държавен глава е покойния Беджи Есебси, който в голяма степен се припокрива в политическата си ориентация със своя наследник Сайед.

В този смисъл за Тунис може да се говори за едно съществено противопоставяне между парламент/правителство и силна президентска институция, което в голяма степен характеризира политическия живот на страната през последните години.

Снимка: БГНЕС

То намира отражение както по отношение на вътрешни въпроси като ролята на религията в обществото, така и във външните, като "Ен Нахда" поддържа стабилна ориентация по традиционната за Мюсюлманско братство ос Катар-Турция, докато от своя страна Сайед залага на отношенията с Франция, Саудитска Арабия и ОАЕ.

Ситуацията в съседна Либия също се отрази на вътрешнополитическата динамика, като официално Тунис има неутрална позиция, но реално водещите политически фактори изразяват разнопосочна подкрепа за противостоящите страни в конфликта там.

В крайна сметка междуинституционалното напрежение ескалира в контекста на коронавирус пандемията и допълнително влоши нестабилната ситуация в страната.

От началото на година се наблюдава прогресивно увеличаване на общественото недоволство срещу управлението на кризата от правителството, действащо с парламентарната подкрепа на Ен Нахда, още една ислямистка и една ляво-популистка партия. Реално в страната ваксинационната кампания е пред провал, заболелите растат, а миналата седмица Сайед освободи здравния министър и натовари армията с борбата с разпространението на коронавируса.

От друга страна рестриктивните мерки на правителството увредиха икономиката и забавиха налагането на структурни реформи необходими за отпускането на жизненоважен заем от Международния валутен фонд в размер от 4 милиарда долара. По думите на управителя на централната банка д-р Маруан Абаси тези средства са "единственият начин да се избегне достигането на трицифрени нива на инфлация до есента."

Сам по себе си диалогът относно този заем и налагането на болезнени реформи допълнително нагнетиха ситуацията и затова не е изненада, че общественото недоволство избухна в масови протести, довели до суспендирането на парламента за 30 дни и освобождаването на премиера Хишем Мешиши.

Действията на президента са спорни и критуквани от страна на опозицията и някои външни сили, но Сайед всъщност се възползва от относително високата обществена подкрепа, която има за разпускането на парламента, както и армията зад гърба си, която пък от своя страна е с традиционно важна роля в тунизийския политически живот.

Турция и Катар логично разкритикуваха остро отношението към техните партньори, но Европа, САЩ и най-вече Франция по-скоро останаха пасивни, което работи в полза на Сайед. В момента трудно биха могли да обърнат повече внимание на Тунис, тъй като в региона приоритет традиционно е кризата в Либия, а съвсем малко на юг се намира и критичния регион на Сахел, който се превръща във все по-голямо главоболие за Париж.

В този смисъл успокояване на ситуацията в Тунис чрез действията на Сайед по-скоро изглежда като приемлив вариант за САЩ и ЕС.

Снимка: БГНЕС

Все пак Тунис се намира в деликатно поле в периферията на Европа, което е от особена важност за сигурността на континента като транзитна зона за трафик на хора и наркотици, както и като място за разпространение на джихадистки идеи.

Още са пресни спомените от терористичните атаки на ИД от 2015 г., когато загиват общо 61 туристи, а пък събитията в Северна Африка и Сахел от последните 10 години показват колко лесно нестабилността и радикализма могат да преливат от една държава в друга през границите.

Явно стабилността в Тунис е приоритет за момента, но въпреки това остават някои притеснения относно намеренията на Сайед.

Самата идея за почти еднолично разпускане на демократични институции напомня за авторитарните подходи на Бен Али, а пък фактът, че полицията нахлу в офисите на катарската телевизия "Ал Джазира" допълнително дава поводи за тревоги.

А също така и за сравнения за военния преврат в Египет от 2013 г.

Тогава в сходен контекст на социално недоволство и масови протести срещу действащо управление генерал Абдел Фатах ал Сиси свали от власт избрания по демократичен път президент (и близък с Мюсюлманското братство) Мохамед Морси. Конституцията бе отменена, Морси влезе в затвора, а самият Сиси се циментира на власт.

Тунис, разбира се, е различен случай, но все пак авторитарното минало не бива да се подценява. Опозицията в лицето на "Ен Нахда" и партньорите им отстъпи крачка назад, призова за диалог и за момента избягва от опити за силово завръщане в парламента.

Така че реално в момента зависи от Сайед какво ще предприеме, когато изтекат тези 30 дни на разпуснат парламент, както и кой ще посочи да бъде нов премиер.

Ситуацията е особено деликатна и всяка погрешна стъпка може да се окаже пагубна за всичко постигнато след Арабската пролет.

Най-четените