В края на май преди почти 6 години, през 2005 г., се събрахме в „Грамофон" за първата Лига на разказвачите. Никой нямаше ясна представа какво точно ще се случи, честно казано дори и аз. А уж идеята беше хрумнала на мен, когато без да искам цяла вечер слушах много забавната история за пътуване в Египет на един човек, на съседна маса, в едно от любимите ми софийски заведения.
Та тогава въобще не беше ясно ще има ли хора, дали ще се осмелят да разказват, дали публиката ще е добронамерена или не, дали... Това, което ни беше ясно, беше, че много ни се иска Лигата да се случи и да „извади" повече истории от отделни хора, да ги направи общи. Да се забавляваме заедно, поне един път месечно.
Днес, след толкова време, вече зная, че спонтанната идея да се събираме от време на време и да си разказваме истории, се превърна в среща, винаги различна и все така почти непредвидима, на общност от хора, която е колкото постоянна, толкова и променяща се.
И най-важното - все още я има увереността ни, че във всеки от нас има истории, които чакат да бъдат разказани и когато това се случи, те ще станат истории на повече хора, ще станат наши, общи. И Лига на разказвачите все така живее - от 2005 г. до днес.
Честно казано, някъде след третата година почти се бях отказала. Първо „Грамофон", който си беше наше място от самото начало, смени собствениците, затвори за ремонт и т.н. После вече нямахме спонсор. И, може би, най-важното, имахме серия от, както ние си ги наричаме, „бутикови" Лиги... Което просто казано значи, че имаше около двайсетина човека и по-малко от 4 разказвачи...
Та тогава си помислих, че животът на Лигата е свършил. Нали знаете - всяко нещо има живот. Като свърши, значи това е - животът му е свършил.
Някъде след пет-шест месеца пауза (ама пауза казвам сега, тогава си беше направо „край") Деси Бошнакова, приятел на Лигата и участник в нея, ми се обади и ми каза: „Абе какво става? Защо няма Лига? Хората искат, ако имаш нужда от помощ - ще помогнем." Тогава и някакви други хора ми се бяха обаждали да питат ама кога е Лигата и къде е сега и аз си казах, че може би животът й не е свършил, а само аз съм си помислила така.
И се събрахме отново. Една година бяхме в Twins, после в Memorie's, а сега се очертава "Петното" - не пловдивското, а софийското. Да, да има вече и в София. На мястото на бившия бар „Буковски".
Може би трябва да кажа и това, че единственото постоянно изискване на Лига на разказвачите е разказът да се вмести в 5 минути. Иначе разказвачите са много, много различни. Наскоро имахме и 5-годишен разказвач... Журито толкова го хареса, че му подари портокал за смелостта и желанието за разказване.
Също наскоро „обогатихме" регламента с изискването ако си печелил три пъти - да не участваш в състезанието. Така „отпаднаха" като участници някои от верните приятели на Лигата - писателите Богдан Русев, Радослав Парушев, Васил Георгиев.
На път е да „отпадне" и първият победител в нея - Стефан Касев, когото лично аз възприемам почти като талисман на Лигата. Когато спечели той беше на 18 г., ужасно се притесняваше и не познаваше никого от присъстващите. През всичките тези години той не е идвал на ежемесечните ни срещи(май не ви казах, че Лигата се случва всяка последна сряда на месеца) само два пъти.
Сега е дипломиран инженер, прави мебели и наскоро пак спечели. И почти винаги участва. Става все по-добър разказвач и също тъй непрекъснато увеличава броя на почитателките си. Честно. В края на миналата година бяхме на гости в едно предаване в „Дарик" и по телефона се обади млада дама от Румъния. Която почти се обясни в любов на нашия Стефан. Запознали се именно на една Лига на разказвачите.
Има хора, които не се появяват месеци, даже и година, и после идват отново. И усещането е, че сме ги виждали през цялото време. Хубавото е и това, че ни канят и в други градове - били сме няколко пъти в Пловдив, в Бургас, в Русе, в Добрич...
А веднъж едни страхотни пичове от студио за татуировки почти щяха да ме набият, защото техният човек не спечели. Историята, честно казано, беше доста готина, но бруталничка, меко казано, и просто журито я класира на второ място. Но като си поговорихме, се разбрахме и изпихме колкото трябва за да скрепим дружбата...
Всеки път е различно и това също е едно от чудесните, магийски неща с Лигата... Никога не знаеш колко и какви хора ще дойдат. Какви ще са историите (нищо, че темата е предварително известна) и какво ще е настроението. Но пък това прави всичко интересно, непредвидимо и живо.
Ами май е това. Ако ви харесва - идвайте. Тук си бях намислила да кажа как взеха да се появяват клонинги на Лигата. Обаче, какво пък, нека, даже се радвам, това си е вид харесване. Важното е, че имаме истории, които да си разказваме. Имаме какво да ни свързва и събира.
И за десерт - две истории от Лигата:
Историята на Яни от Македония
Искам да се извиня от началото, ако може, и има проблеми с мой български език, ще се постараем да няма, извинявайте, кво да направим. Значи тук съм все пак само читири години. Значи става дума за една история, в който участвам аз и един мой другар. Отначалото. Значи, когато дойдох тука преди читири години, аз употреблявах постоянно термина другар. След което разбрах, че българите не го обичат, щото тук всички сте били някакви другари. Много странно за мене, за мене другар е понятие за човек, който съм...
Начи той е по-стар от мене по-малко от месец. Начи ние сме... живеем къща до къща, той се казва Филип, ние го наричаме Жижника. Щото той беше най-малък в махалата и майка му Вера постоянно тичаше подир него с една бутилка, една цусла, как се казва на български, не знам това... това, които го смучеме... и начи мойто мляко беше бело, неговото беше червено, щот неговата крава била червена. Слагаха вътре йайца, лажеха го, че неговото мляко нещо по-особено.
Начи става дума за деветдесетте години, когато ние - обикновените деца на обикновените пролитари искахме да станем някви буржои и тръгнахме да се занимаваме с някъв бизнес. Баща му на Филип беше директор на „Енергото". Това е най-голямата, най-голямата фирма в града, който дава и взима тока, разбирате за кво става дума, нали... И като, когато получихме някви пари в живота, решихме да купиме някви кучета. Отидохме в едно село Берово и купихмe две кучета, които бяха почти единтични, и почнахме да ги храним с такива от... Kак се казва? Неестествена храна от, с чували, не знам как се казва. След като един приятел ни даде някакъв акъл, че, вижте какво, тези кучета няма да станат кучета, ако не ги храните с естествено месо.
Това бяха шарпланинци - кучета от Шар планина, от Тетово. И ние решихме, разбира се, веднага да отидем към следващия, към следващата крачка - това е месо. Попитахме какво да направих, какво да направим и тогава ни казаха, че най-добре да купим едно магаре. „Ий - казахме си - как ще купим това магаре?" И отидохме в циганската махала да купим магаре. И добре - тук магаре, там магаре. Разбира се, намерихме читири-пет магарета, така ли се казва или магария, не знам!
И пазарихме се, купихме едно магаре, заведихме го там, извън циганската махала. И казахме: „Добре, сега айди даваме парите, ама вижте какво, хора - дайте това магаре по някакъв начин, нали, да се заколе, щото на нас ни трябва месото, а не магарето." „Е - те казаха, - Няма никакъв проблем. Голяма работа." Вързаха му една ортома за главата и с другата част от ортомата вързаха го за стълбата. Аз помислих: „Сега ще измъкнат някаква пушка и ще го убият." Не! Те измъкнаха една даска, с който почнаха да го бият тука - между очите. И то магарето, ама силно едно магаре, никак не пада. И аз казах, Филип каза: „Стойте, бе, не го бийте!" Те: „Чакай бе, как не го бихме, да не го бием? Това вие шъ дадете парите, шъ земите магарето, ние шъ го заколим, носите месото - всичко е наред" - вика. „Не, вижте, ние ще дадем парите - вий не го бийте магарето, как ще го биете магарето с даска в главата." „Ей, пичове, ай стига се базикали с нас, шъ стане кръв, шъ ви убием. „Аз го гледам Филип Жижника, той сега има ауди оттука дотам, а е Жижниик все пак толкоа, и казвам: „Филип, тук става сериозно, братче, шъ ни убият."
Той заради името - мене ме наричат Гърк в махалата, та каза: „Гърк, не си играй, нека да го убият магарето, зимаме месото и тръгваме." Аз казвам: „Мене убиват - магарето не!" И след като ние почнахме - магаре да живее, магаре да умира, те с една по-голема даска, щото малката се и счупи, тръгнаха двама да бият магарето между очите. Аз се замесих, разбира се, няма да допуснем такова нещо - аз съм все пак, нали, кое е обратното на филантроп не знам, магаретроп.
Спрях хората, казвах, каза ми: „Хора, плащаме, ние сме все пак тука някакви чорбаджии, аматьори, не професионалисти, взимаме си магарето, такова, каквото е живо с ортомата, отиваме вкъщи - всичко е наред." „Не! - те казаха. - Вие сте платили за мъртво магаре. Ний ще ви го изпоръчаме мъртво магарето." След което вземаха една лопата и с лопатата убиха магарето пред нашите очи. Аз си тръгнах, разбира се.
Жижникът, той, ний винаги в махалата смятахме, че той е някак не е за мъжки работи, оказа се за пръв път в живота, че Жижника има сърце мъжко, той издържал всички, одрали кожата на магарето и до вечер той ми донесе един огромен найлон с изсецкано месото от магаре и магарешка кожа. След което той до ден днеска се фали, че лично участвал в, как се казва, дето са го дерали магарето.
Разбира се, ние след това изсецканото месо сложихме в един фризер на парчета в малки такива, да, опаковки.
И към да, до три месеца хранехме нашите кучета. Като наистина можем да признаем, че те добиха хубав цвят на, не, не, не на косата, те станаха големи кучета, почнаха да лаят, въпросът беше, че нашите кучета бяха глупи, че не лаеха със задръстване. Например един шарпланинец лае по следния начин: „УАУ."
Историята на Елена: Среднощна битка
Аз, по принцип, съм суперспокоен човек. Много трудно се нервирам. Имам невъобразимо добър нюх за истински приятели. Откривам ги на принципа, на който откривам добрите обувки. И в двата случая следните качества трябва да са налице: 1-во да са високи, 2-ро да са от класа, 3-то да стават за всякакъв повод. Този принцип действа безотказно.
Затова, докато седях на диванчето в стаята на домакинката на 29 блок в Студентски град и изчаквах да провери в коя стая може да ме настани, нямах никакво съмнение, че ще се падна в най-хубавата стая и веднага ще стана най-добра приятелка със съквартирантката си. Но домакинката ми вкара двете единствени оферти: стая с мухъл и... стая с мухъл. В едната стая мухълът беше на стената, а в другата - лежеше на леглото и се казваше Киро Пора.
Роден в Родопите, някъде между Хайдушки поляни и Долно Смочево, Пора от малък проявявал интерес към молекулярната биология, езотеричната литература и тревата. Аз бих го разбрала, ако пушеше само по купони, за да се отпусне, ама той можеше да засенчи по интензитет на димене цялото население на Югозападна Българя.
Както всеки друг напушеняк и Киро Пора си имаше своите обекти на пристрастно зацикляне. А именно пералнята. Когато го попитах: "Абе, Киро, к`во толкова й гледаш на тая пералня? Защо например не гледаш телевизия, не гледаш кино?", той ми обясни: "Глей к`во, мацко, 1-во пералнята се върти, 2-ро ти избираш цветовете, 3-то подскача и се разхожда при центрофуга, и траекторията, която изминава, всеки път се изменя спрямо това колко як е джойнта".
Имам крайна непоносимост към съквартиранта си, в моментите, в които той е споходен от зловещите си халюцинации. Две неща трябва да са на лице, за да изпадне в халюциногенен гърч: да се е шестирал от трева и да има дяволита гръмотевична буря. Когава това станеше, в главата на Киро Пора зазвучаваше известната песничка: "Хем по-чисто, хем по-лесно, с помощта му е чудесно - Киро Пора!!!". И в същия момент, с еднократно щракване с пръсти, една средностатистическа руса американска домакиня призоваваше Кировия дух в кухнята си. Той с въртеливо движение се появява от сифона на кухненската мивка и изчиства кухнята й за секунди. След което се втечнява и се превръща в същинския почистващ препарат, и остава завинаги затворен в бутилката.
Една вечер му казвам: "Киро, глей са, аз ще ходя на парти и после ще видя къде ще спя. Моля те да изключиш пералнята, след като стигне до центрофуга". И той ми вика: "Ще видя какво мога да направя по въпроса". Излезнах аз, леко притеснена. На следващия ден се прибирам и Киро - с кървясал от умопомрачение поглед и издайнически блясък в лявото око, ми разказва за снощи. Легнал си напушен в леглото Киро и в този момент чул първите гръмотевици на ужасяващата мълниеносна буря, която обещавала цяла нощ да плаши народа. И си казал "О, fuck! Буря! Не трябва да халюцинирам. Са шъ съ опитам да заспим".
Но в този момент центрофугата на пералнята се задействала и нямало как, Киро станал и влезнал в банята, за да я спре. Но в този миг пералнята мистериозно променила хода си. Тръгнала към коридора, заобиколила всички разхвърляни обувки и стигнала в... кухнята! "Ужас! Втасахме я!" - си казал великият капацитет. Влезнал в кухнята, където се сблъскал с русокосата средностатистическа американска домакиня, която му изпяла познатата му до болка песничка и след като щракнала с пръсти, се случило нещо много странно - Киро вместо да се втечни, се материализирал в синкавобял прах, запечатан в пакетче, на което пишело: Mr. Musculo (Мистър Мускул). След което домакинята, с няколко премерени движения, изсипала целия Киро в барабана на пералнята. И там Киро срещал свирепия си враг - котления камък. Започнала ожесточена битка, саундтракът на която бил звукът от досега на дъжда с кухненската дограма и гръмотевиците.
На сутринта Киро се събудил в леглото си. Чудел се дали е сънувал, или халюцинирал. Станал, отишъл в кухнята и, о да!, пералнята била там. А на пода, тънещ в мизерия и прах, окървавен лежал котленият камък. Киро беше победителят.
