Какъв е образът на България по света, как ни виждат другите, как се виждаме ние самите - това са основните теми, по които за втори път се говори на среща, организирана от списание „Мениджър".
На нея се чуха важни въпроси, някои останаха без отговори, други получиха такива. Но като че ли най-важният извод беше, че ние имаме проблем със себе си.
Трудно ни е да се определим чрез стари символи и клишета, отдавна изпразнени от съдържание, но също така ни е трудно да намерим нови, които ни описват и назовават. Не като отделни личности, а като общност. Накъде отиваме, какво искаме оттук нататък, имаме ли обединяваща идея?
Няма разбира се да преразказвам тезите на отделните участници. В много случаи те се припокриваха за едно или друго. По-скоро ми се иска да акцентирам върху най-полярните мнения и да споделя мислите, които провокира у мен дискусията.
И така от една страна - имаме много неща, с които да се гордеем - минало, народна музика, национална кухня, култура, качества като гостоприемство и толерантност.
Срещу това - дори не си знаем миналото, гордеем се с неща, които са кухи символи, жените ни не са най-красивите в света, кухнята ни, дори и да е добра, в повечето от местата е лошо представена, не сме най-гостоприемните, още по малко можем да се гордеем с толерантност.
Ще започна от една статистика, която беше припомнена на срещата и от една история, която беше разказана на нея. Изследване на The Economist класира жителите на държавите съобразно това колко са щастливи. Критерият е изцяло икономически - спрямо вътрешния, брутен национален продукт. В тази класация българите са едни от най-нещастните в света.
Историята - една от участничките в дискусията, на въпроса на свой австралийски партньор, който нищо не знаел за България, кое е хубаво тук, какво си заслужава, отговорила, че имаме страхотни вина. След време й разказал как на среща на високо ниво станало дума за вина и той казал, че „българските вина са най-хубави в света". „Откъде знаеш?" - го попитала тя. „Нали ти ми каза" - отговорил той.
Дали сме толкова нещастни заради вътрешния си продукт аз не зная, но съм сигурна, че гледаме обичайно тъжновато и доста обичаме да се оплакваме. Или да се срамуваме. Двете състояния изглеждат близки, но не са. Оплакваме се по много причини, разбира се, но като цяло, защото много ни е важно да се видим през очите на света. А той някак не ни вижда, или ако ни вижда - вижда престъпност, мутри, корупция и т.н.
И ето как се получава така, че те, другите, не ни разбират. Имаме толкова уникални неща като история, Балкан, древно потекло и не знам какво си още, обаче те не ги виждат. Виждат само лошото.
Т.е, като че ли повече се занимаваме с това да проблематизираме другите какво мислят за нас, вместо да се занимаем с това ние в действителност какво мислим за себе си и как се виждаме. Без нелепа и дори заучена от стихотворенията „гордост", ако е възможно.
На другия полюс, като състояние, като изживяване на българското е срамът. Сигурно сто пъти сте се улавяли как гледате на някое летище абсолютно разпознаваемия си сънародник, който странно прилича на героя от може би най-популярната българска книга „Бай Ганьо". И сте се срамували. Вероятно. Въпреки че със сигурност няма защо. Вие не изглеждате така, нито правите така, нито мислите така.
В историята за австралиеца и нашето „най-хубаво вино" има нещо, което, като пропуснем определението „най" и апела ми да не вярваме на подобни определения, защото са дълбоко неверни, ми се струва важно. И това е, че нещата започват винаги от конкретния човек, персонално.
Всеки от нас е посредник между българския и другия свят. Днес, когато границите са все по-размити, когато общуването е най-вече не на държавно или корпоративно, а на персонално ниво, това ми се струва най-важният канал, единствено сигурният образ, който можем да излъчим. Защото този на тъпите рекламни брошури със снимки на планина, механи, девойка с фолклорна носия, а, да, и роза, разбира се, е абсолютно несигурен и лъжлив.
И, защото, нека си го кажем - образът на България, въпреки абстрактната си природа, има свои абсолютно материални характеристики. И като цяло - той е и продукт. А за да те оценят добре, високо, продуктът ти трябва да е добре направен, хубав. Така че важното е да се заемем със себе си. С нещата, които правим, произвеждаме и съответно продаваме. Защото когато рекламираш нещо, което не е добро - ще ти повярват може би в началото, за месец-два, после всичко ще си дойде на мястото. И така е с курортите, със сиренето, с виното, с гостоприемството и още, и още...
Тук, у нас, в момента, в който се започне разговор за това какви сме ние сега, с какво можем да се гордеем днес, човека, който не се уповава на Шипка и Балкана, розата и красотата на природата, обичайно го засипват с обвинения. Най-основното от които е, че не е патриот. Че е негативист. Между другото и на тази среща се чуха подобни гласове.
Аз пък си спомням един дебат, в който участвах преди няколко години, на тема „Национализъм или глобален лайфстайл". Един от опонентите ми ме обвини именно в липса на патриотизъм, национална гордост и други подобни грехове, дори в долна манипулативност, само защото твърдях, че чувството за национална принадлежност не е задължително да се изразява на площад, на събрания, в ядене единствено на българска храна, в носене единствено на български дрехи и в отказа да кръщаваш детето си с небългарски имена. А кои са собствено български също е доста спорен въпрос. Не че бих кръстила детето си Касандра (не пророчицата, филмовата героиня) или Мадона. Но пък не мога да вменявам на хората избор на име за детето им. В 21 век.
Националният ми нихилизъм беше веднага провидян и във въпроса ми (съвсем не риторичен, впрочем) с какво днес бихме могли да се гордеем? При отявленото неналичие на собствени Sony, Apple, музей като Гугенхайм, галерии като Тейт, космическа совалка, филми с Оскари, области като Бургундия или Тоскана - синоним за истински качествени вина, и т.н.
А аз просто настоявах, че мисленето за теб самия, за българското е личен акт и индивидуално преживяване за всеки от нас. Независимо, че то се онагледява чрез набор от постоянни символи - химн, герб, знаме...
Между другото един от участниците в дискусията запита къде е българското знаме на всеки балкон и даде пример с други народи и държави. Флагът е национален символ, но не мисля, че със спускането му от моя балкон, страничен между другото, дори не гледа към улицата, ще имам по-ясна представа за това коя съм аз и кои сме ние.
Фактът обаче, че говорим за това, че ни интересуват тези въпроси е наистина важен. Защото така ще можем да разберем къде сме сега и да опитаме да уясним накъде ще вървим. Голяма обединителна идея. Аз бих казала просто обединителна посока. Дали ще е образование, дали култура, изкуство, няма значение. Важното е да я назовем, обсъдим и приемем.
