БГ кино напоследък

Двата филма излязоха почти едновременно. Режисьорите им са родени през 70-те. Това, което е интересно и на двамата, е какво правят младите хора днес. Как живеят, какво им се случва, какво им е важно, какво не, кое ги радва, кое ги плаши, от какво ги боли, боли ли ги въобще, как се справят...

Подходът при избора на актьори също е идентичен. И двамата комбинират непрофесионалисти с професионалисти.

Оттам нататък всеки един от тях е търсил и намерил своя посока, сюжет, стилистика, поглед. Което, разбира се, е хубаво. Иначе щяхме да се чувстваме сякаш гледаме един и същи филм. Което, на мен, преди години, често ми се е получавало като усещане когато гледам български филми.

Има разлика и във възприемането на двата филма - от публика и от критика, в съгласията и несъгласията между тях. Което, слава богу, показва, че отношението и реакциите на публиката, и на критиката не са взаимозависими - а защо и да са, както и че няма лошо в разминаването им - защото когато всички са съгласни в нещо, когато става дума за изкуство, обикновено говорим за шедьовър. Или поне за изключително творение. Каквито българското кино, поне през последните двайсет години, не е "произвело" въобще.

И това също не е страшно. По-добре да си търси пътя, да си търси собственото, българско лице, да се правят повече и различни филми, по-минимъл ако щете, по-конкретни и прибрани, отколкото да гледаме нескопосани опити за подражание на образци на голямото руско и европейско кино или също толкова аматьорски, направо дразнещи - на американското. И двете не ни се отдават. Защото, както би казал Йода, такива филми те не са.

Започвам с "Лора..." заради чиста хронология, гледах го още при показването му на тазгодишния София Филм Фест. "Подслон" също бе показан за първи път там и не само това - дебютният пълнометражен филм на Драгомир Шолев спечели Голямата награда на журито, което се случва за първи път на български филм. Но на мен ми се случи по-късно.

"Лора от сутрин до вечер" също е дебют в игралното кино - на Димитър Коцев-Шошо. Той е и сценарист на филма, което е логично, тъй като сценарият в известна степен е базиран на едноименната книга, излязла преди 5-6 години. Ако познавате Шошо, а аз го познавам, неговият поглед към нещата от живота обичайно е през призмата на хумора.

Когато същите тези неща загрубеят - може да бъде и крайно ироничен, саркастичен дори. Всичко може да бъде казано по различни начини, неговият начин е такъв. И той държи на него. В "Лора от сутрин до вечер" историята освен забавна и абсурдна дори, твърде често е просто смешна и това е едно от достойнствата на този филм.

Способността да се смеем като че ли ни бе отнемана в последните години, не мисля че и днес, оглеждайки се около нас - имаме кой знае колко поводи за смях. Аз поне нямам. Имам предвид точно онзи лек, сякаш пораждащ се от нищото смях, нали се сещате - когато ей така се поглеждате и просто се разсмивате. Този филм успява в това.

Също тъй леко и неусетно се „движи" сюжетът му, така играят и актьорите - и музикантът Милена Николова (както съвсем уместно отбеляза Янко Терзиев тук вече не Миленита), която играе както си живее - естествено, искрено, спонтанно, не съвсем предсказуемо, Жоро Петров, който повечето от вас са виждали в по-добрите софийски места, и по-известния като диджей Мартен, и актьорите Димо Алексиев, Ива Гочева, Радена Вълканова.

Филмът не просто разказва тайнствена история за щастливи зарчета, а поглежда отблизо в днешния ден на днешните млади. И нещо много важно, което режисьорът е постигнал - няма заигравка с публиката, няма предизвикателни анонси, които после, в реализацията си, се оказват ялови и те карат да се ядосаш, че си се подвел.

„Лора от сутрин до вечер" от самото начало ти казва: „виж сега, аз съм един непретенциозен, забавен, днешен филм, който, ако гледаш, ще се смееш, ще се разпознаеш, ще разпознаеш приятелите си, хората, с които всеки ден се срещаш - на „Шишман", в „Блейз" , в By the way или някъде там..." И в който има точно толкова измислици, колкото да повярваш, че нещата, които ти се случват, че животът, който живееш, не е пък съвсем без смисъл.

И да, има бъгове, не само защото филмът е заснет почти без пари, а просто защото това са тези бъгове, които през ден се случват на компютъра или iphon-а ти. Но ти им се издразваш за момента, а на следващия ги забравяш. Защото си харесваш и компютъра и iphon-a.

„Подслон" гледах съвсем наскоро. Доста след като спечели, доста след многото хубави рецензии, доста след като разбрахме, че филмът на Драго Шолев е бил на... някъде около 35 фестивала.

Гледах го точно след като единият от няколкото ми най-близки приятели, който наистина разбира от кино, гледа и пише за кино и т.н. ми каза, че да, харесал му е, и да, иди да го гледаш, и след като друг, също сред няколкото ми най-близки приятели, написа във Facebook, че филмът е соц „дъно" и не трябва да се гледа.

Казвам това за да припомня онова, с което започнах - „Подслон" предизвика доста противоречиви реакции. Мисля си, че повечето от тях са защото публиката не е много готова за такъв тип кино. Или е готова, но когато зад филма стоят европейски имена. Или пък е готова една определена част от нея. В което също няма лошо.

„Подслон" е камерен, мислен и изпипан в детайлите, много мислен и изпипан в казванията си, изпипан в снимането си (дължини, дължини, дължини) филм. Той не е лесен нито като история, нито като стилистика.

Еднообразен и скучен соцритъм, ама да, той, соцритъмът на живота на обикновения малък човек е такъв хора, не друг, разлом между „бащи и деца", нещо също доста типично за соца, ново поколение - повече обладано от неясен гняв и желание за съпротива, отколкото от осъзнато свободолюбие, живот почти „на дъното", конкретен, постен, толкова залинял и безмислен, че няма друг начин да го покажеш, освен ако не се взреш отблизо в тази „залинялост" и безмисленост.

Филмът на режисьора Драгомир Шолев, чиито късометражни филми между другото също си заслужава да видите, заедно с камерата на Крум Родригес, е филм, който също оправдава заявеното в началото си.

За него се изисква нагласа, подготвеност ако щете, способност да гледаш бавно, да не си толкова „ритмичен", а по-скоро умозрителен, наблюдателен, размишляващ зрител. Ако си такъв - отиваш на „Подслон". Ако не си - си намираш твоя филм.

Защото в крайна сметка киното не се налага, то се предлага и единствено зрителят е онзи, който избира. Каквото и колкото може и иска. Като с повечето неща, като си помислите.