Българският футбол си има истински философи за благодетели, собственици и шефове на клубове. Те знаят, че на този свят няма нищо по-постоянно от временното и затова толкова обичат да назначават треньори с етикета "временни".
За радост, българският футбол си има и доволно количество наставници, които нямат проблем с този етикет и са готови да работят на повикване - когато и за колкото е нужно, и осъзнавайки, че само запълват дупката.
Те поемат в движение нечия чужда селекция и обикновено нямат никакво време да внесат каквито и да е промени. Затова сами се представят повече като психолози, които водят „мотивиращи разговори" и „вдъхват кураж на момчетата".
И в момента Първа лига е поле за изява на временните.
Левски и ЦСКА са с временни треньори. Елин Топузаков и Стамен Белчев са на принципа "докато ръководството каже" и никой не може да ги вини, че не гледат по-напред от следващия мач.
След мача с Пирин Белчев разясни: "Аз съм служител на ЦСКА и работя без значение - първи, втори, трети отбор, в който се прецени, че мога да бъдат полезен".
Собственикът „г-н Ганчев" не само го върти в различните състави, но явно дирижира и включването и изключването на капитана Борис Галчев от групата за мачовете.
Топузаков също е на принципа "Ако стане, колкото стане, докогато стане".
В Пловдив треньорът на Ботев Николай Киров беше назначен като временно решение, но започна добре и даде надежди. Напоследък нещата не вървят и той сигурно скоро ще си ходи - за да бъде заменен от следващия повече или по-малко временен.
Старшият на Монтана Атанас Джамбазки е в същата ситуация, а още няколко отбори от Първа лига минаха през временни треньори в някой и друг мач. Тяхното положение го има и в световния футбол, но естествено, не се случва толкова често и не е толкова вероятно временният да се окаже по-постоянен от постоянния.
У нас щом дори собствениците се сменят през няколко месеца, да не би на треньорите да им се полага повече време?
И да не би например Люпко Петрович или Йорданеску да се оказаха много „постоянен" вариант за треньори?
Сега временните в Първа лига са със срок до Нова година и с успокояващото мото „Аз съм за малко". След празниците вероятно на тяхно място ще бъде назначен някой „постоянен", който ще проведе подготовката и ще запише два-три неуспешни мача при подновяването на първенството, за да бъде заменен от своя предшественик.
Истинският проблем е, че временните треньори символизират колективната безотговорност в българския футбол.
От тях по начало не се очаква почти нищо. Ако под тяхно ръководство резултатите продължат да се влошават, те винаги ще обяснят, че отборът така или иначе е бил в тежка ситуация. А всеки техен проблясък се приема едва ли не за геройство - поради което например започнаха да спрягат Стамен Белчев за постоянен треньор на ЦСКА заради епичните победи над Пирин и Нефтохимик. И няма значение доколко ще се охлади ентусиамът на спрягащите го след днешното 0:0 с Локо ГО.
Оптимистите биха казали, че временните с нищо не са по-лоши от така наречените „постоянни", песимистите ще кажат, че и с нищо не са по-добри от тях.
Постоянен или временен, ако треньорът в България не случи на благоприятна програма и няма необходимия преди всичко късмет да запише добри начални резултати, ще бъде сменен по най-бързия начин - спокойно може да е и след един-два кръга.
Тънката, но съществена разлика е в цената.
Просто временните обичайно си тръгват без финансови претенции, докато за другите това не е сигурно.
А поне тази разлика футболните благодетели могат да направят.
