Завършихме първото си участие в групова фаза от Лигата на нациите с много смесени чувства.
С оптимизъм от няколкото постигнати победи, с яд от изпуснатите точки срещу Кипър в петък, с някакво примирение пред недостига на класа у българските национали, а даже и с надежда, защото остава шансът да влезем в баражите на турнира като най-добър втори отбор от дивизия C.
Снощи се случи най-логичното и Норвегия ни изпревари за първото място с победата над Кипър, докато "лъвовете" направиха каквото можаха пред мръзнещите фенове на "Васил Левски" и стигнаха до 1:1 със Словения. Не бяха далеч и от това да се поздравят с минимален успех, макар че той нямаше да промени крайното подреждане в група 3 на дивизията ни.
След шестте мача в това първо издание на турнира националите не заслужават нито яростни критики, нито кой знае какви похвали.
Почеркът на селекционера Петър Хубчев се усеща все повече и оказва положително влияние не само върху сплотеността и хъса на играчите (за което толкова се говори), но и в някои тактически елементи.
Всъщност Хубчев е най-хубавото нещо в този национален тим и всякакви проблясъци напоследък се дължат на неговия принос. Малките крачки в правилна посока обаче не са причина за еуфория. Май че е най-добре да усвоим сдържаността и реализма на самия национален селекционер, който постига възможното с наличния материал, но няма как да реши проблемите на футбола ни. А те си остават едни и същи.
При положение, че не разполагаме с нито един футболист от топ 5 първенствата в Европа, а някои от твърдите титуляри на Хубчев продължават да търкат пейката в клубовете си, какво въобще можем да искаме от този национален отбор?
Осъзнаваме ли колко печален е фактът, че на 42 години Георги Петков е фаворит за футболист на годината? Призът ще е колкото заслужено признание за големия вратар, толкова и присъда за българския футбол.
Сега предстоят европейски квалификации, в които нямаме причина да подхождаме с големи надежди, най-малкото защото футболистите не са физически подготвени да изиграят два силни мача през няколко дни. "Лъвовете" могат да ни зарадват с нова победа над някой силен отбор по същия начин, по който повалиха Швеция и Холандия в миналия квалификационен цикъл, но дотам.
Извън тънките сметки за прокрадване до баражи и плейофи, дори и най-големите оптимисти трябва да признаят, че играта на България не е като за участник на голямо първенство.
Даже ако по някой странен и сензационен начин стигнем до Евро 2020, там няма да изглеждаме на място и вината няма да е в Хубчев и избраниците му.
Просто футболът ни извървя дълъг път по спиралата надолу, за да стигне дотук и все по-трудно ще му е да тръгне отново нагоре. Истинска надежда би дошла от едно ново поколение играчи - а как да бъде изградено то би трябвало да е основна тема за българските футболни ръководители.
Дотогава мъжкият национален отбор няма да представлява много различна гледка от настоящата и се налага да го приемем. В най-добрия случай може дори да успеем искрено да се порадваме на малките му успехи.
