Преди известно време попаднах в една от статиите, публикувани в Webcafe.bg за малкия Бойко, който един ден може би ще управлява България. Малкият неграмотник искаше следното: „От спортовете да останат само мача и боя" - цитирам по спомен оригиналния правопис на героя.
С други думи, това може да е бъдещето на спорта в България. Не, че сега е много по-различно, но формулата е малко по-широка: „Мач, бой и Сашо Диков". Култовият ТВ журналист обаче се хвърли в голямата политика и загърби блатото на родните спортни скандали.
Ясно е, че у нас спортът е в криза, която се влачи от години и се задълбочава, противно на твърденията на разни държавни чиновници или шефове на федерации, чиято основна дейност явно е усвояването на пари от държавата.
Възможно ли е да се подобрят нещата? Спортът да се превърне в нормална дейност, която прави хората по-добри, по-здрави и усмихнати, а да не е някакъв капсулиран свят, от който преди масово излизаха престъпници, а сега основно състезатели, които бързо се опитват да си сменят гражданството и да играят за друга страна.
Какви са тези мерки, които трябва да бъдат предприети, за да има положителна промяна. Да се опитаме да изброим някои от тях или поне да ги скицираме.
Закон за спорта
Този закон, който от години пътува към пленарната зала на Народното събрание е вече със статута на Летящия холандец - малцина са го виждали, всички са чували за него, но още по-малко знаят нещо за него. Твърде често от спортните среди, не само в ресторант „Спортна среща" се чуват гласове, че като се приеме Закона за спорта и всичко ще се оправи. За съжаление, едва ли ще стане така. А освен това, липсва сериозната обществена дискусия, в която да участват и медиите, по съдържанието на този закон. След като липсва основната рамка, която определя отношенията и субектите в спорта, няма как да искаме да има ред в хаоса.
Министър на спорта
Според вас трябва ли да има министър на спорта, а към него и цяло министерство? Последният спортен министър, както и неговите предшественици досега не са успели да ме убедят, че заслужават самостоятелно съществуване като представители на държавата и обикновено в трудните ситуации взимат грешното решение. Спомнете си как реагира българският спорт на скандала с Иван Славков и ВВС и веднага след това да отидем на разправиите в щангите и плахите реплики на министър Нейков. Е? За харченето на държавни пари за съмнителни инициативи, които прикриват източването на тези пари да не говорим.
Базите
Друга болна тема на прехода в България, като въпросите винаги се въртят около това на кого да са тези бази, кой да ги стопанисва и защо тези, които ги ползват сега не влагат нищо или почти нищо в тях. Тук също се крие един от възможните отговори за бъдещето - държавата или общините са лош собственик, но не дават на никой друг да ги смени. Процесът остава замразен, а в държавите с развит спорт и въобще развито общество такива неща няма.
Същото важи и за новата спортна зала в София, която правителството финансира с парите на данъкоплатците. Без да обясни защо трябва да я строи и какво ще прави с нея оттук нататък. Кой ще плаща за експлоатацията и дали наистина й се търси кръстник/спонсор, който да дава по 1,5 милиона лева на година за нея?
Никой не се наема да реши проблема със спортните бази у нас, които все още са държавни или общински, и тук не става въпрос само за стадионите - те се рушат или са станали обект на мръсни сделки, а промяната така и не идва.
Държавно финансиране
Още една тема, която никой не иска да докосне. У нас държавата продължава да харчи нашите пари за огромно количество спортове, към които няма зрителски интерес и българите в тях не постигат успехи, а само регистрират участие. Тук също има място за сериозен обществен дебат, но никой не иска да го започне: Трябва ли държавата да финансира елитния спорт у нас и ако отговорът е положителен, кои трябва да са тези спортове. Защото аргументът, че един спорт е „традиционен за България" не работи. Какъв е смисълът да има традиционни спортове, в които имаме някакви успехи, но никой не се интересува от тях? Щангите и борбата са идеален пример за това. Някой от вас чувства ли се горд от някакъв успех на българите, изявяващи се в тези спортове или се чудите колко ще е голяма следващата група щангисти, хванати с допинг или кой ще е следващият наръган/взривен/пребит или изчезнал борец?
Още една интересна страна на държавното финансиране - с пълна сила върви един особен бизнес на родните федерации - те кандидатстват за провеждане на големи спортни събития, след което изненадват министър Нейков с новината, че нямат пари да проведат проявата, на която са домакин. И държавата плаща, „за да не се изложим пред чужденците". Само че няма да се изложим ние, а пъчковците, които се опитват да приложат този модел. Класически пример са „организаторите на Формула 1" Богдан Николов и Румен Петков, които са на път да прехвърлят целия международен календар на БФМ на държавата и не се притесняват да искат пари за състезания, към които няма интерес или да го кажем по друг начин - пилотите карат пред празни трибуни. Защо? Това е вече друг въпрос.
У нас ще има два старта от Световната купа по ски алпийски дисциплини и държавата отпусна 2 милиона лева. А се очаква публиката на трасето да е 10 000 - 15 000 човека. Тази сметка как ви се вижда? Това сигурно ще са най-скъпите фенове на света и т.н. Порочна практика, която пак никой не иска да спре.
Масов спорт
Преди години това понятие означаваше основно „работнически спорт", а всъщност трябва да е „детски". В българското училище освен че не се учи, не се и спортува. Не се знае защо и не се прави нищо това да се промени. Всъщност, това е спортът, който държавата трябва да финансира и то не само в училищата. Но и тук няма стратегия и яснота кои спортове и как да стане това.
Лошите примери са твърде много, но понякога има и добри. Как виждате вие бъдещото на спорта у нас и какво според вас трябва да се направи, за да тръгнат нещата към по-добро?
