На първо четене самата идея за основаването на европейска футболна Суперлига на мястото на Шампионската лига изглежда опасна и дълбоко грешна. В Европа, за разлика от САЩ, основополагащ принцип в спорта е пирамидалната структура и концепцията за изпадащи и влизащи. Схващането, че „всеки има шанс да спечели всичко“ е заложено дълбоко във философията на европейския футбол.
Но ето, че сега най-едрите риби искат да се отцепят и да направят революция. Планират да основат нещо като футболна НБА в сърцето на Стария континент. Идеята на Асоциацията на европейските клубове (ECA), пробутвана от играчи като Аниели (Ювентус) и Перес (Реал Мадрид), е от 2024 г. Шампионската лига да се превърне в (почти) затворено общество, в което 24 от 32-та отбора да имат гарантирано място – без значение на класирането им в домашното първенство. Това, откъдето и да се погледне, би поразило най-популярния спорт на генетична основа.
Футболът е романтичен спорт, а приказки като тази на Лестър, на Лайпциг или на Аталанта от последните сезони карат всеки фен да си мечтае, че чудесата са възможни. Затова и реакцията срещу плановете за революционната промяна са очаквани и разбираеми. Преди да се раздават присъди и да се громи алчността на водещите европейски клубове обаче е добре да се каже защо се стигна дотук и дали пред европейския футбол изобщо има друг път. И дали накрая няма да излезе така, че Суперлигата да е спасението, а не палачът на Красивата игра.
Основната критика е, че новият турнир ще съсипе домашните първенства.
Тук обаче се визират само големите 10-15 шампионата – това на България например отдавна няма никаква допирна точка с формата и регламента на Шампионската лига, дори и въпреки инцидентните появи на Лудогорец в нея. Каква обаче е реалната ситуация в Топ 5 на континента?
Тази пролет в Италия Ювентус подпечата осма поредна титла; във Франция Пари СЖ триумфира за шести път през последните седем сезона; в Испания Барса завоюва седма титла в последното десетилетие; Байерн пък спечели седмата си поредна салатиера в Германия, шамаросвайки основния конкурент Борусия (Дортмунд) с 5:0 в мача, който трябваше да реши спора. В Англия пък два отбора пък финишираха съответно с 98 и 97 точки, хвърляйки в отчаяние всички останали. В Шампионската лига не е по-различно: четири английски клуба бяха на четвъртфинал, а преди триумфа на Ливърпул, купата с големите уши се оказа притежание на Реал (Мадрид) в три от последните четири сезона.
Какво излиза? Това, за което всички „алармират“, че ще стане, отдавна се е случило.
Със и без Суперлига, европейският футбол драматично и безвъзвратно се е разделил на свръхбогати и всички останали. Пропастта между 10-15 топклуба и „обикновените“ вече е толкова голяма, че няма връщане назад. И простата обяснение е, че споменатите хегемони отдавна са престанали да бъдат футболни клубове. Те са бизнес-корпорации с милиарден годишен оборот и границите на домашните им първенства са им отеснели. Ето защо вътрешните шампионати не просто са се превърнали в досадно предвидими състезания – те са предрешени още преди Коледа. И това вече е тенденция, а не просто мрачна прогноза.
И напук на многобройните конспиратори, въпросните бизнес-корпорации не са рожба на международното футболно задкулисие, а на железни пазарни правила. Те знаят как да правят бизнес, предлагат супер продукт и печелят (много) от това. И никой не може да ги обвинява за това, че искат да вдигат нивото – във всякакво отношение, било то и заради бизнеса. Каква е мотивацията например на Реал (Мадрид) да продължи да се хвърля в Примера дивисион? Единствено и само конкуренцията на Барса и евентуално на Атлетико. Но когато се роди вариант това съперничество да се пренесе на доста по-авторитетна, печеливша и бляскава сцена, е повече от ясно какво ще изберат в Мадрид. А също в Торино, в Мюнхен, в Манчестър, в Лондон и в Париж.
Всички, включително и тези, които са изключително възмутени от идеята за Суперлига, са във възторг от последното издание на Шампионската лига.
Уникални драми, изключителни мачове и паметни моменти с участието на най-големите звезди на нашето време. За да се случи всичко това обаче, футболът неизбежно трябваше да се раздели – на обикновени и свръхбогати. Нямаше друг път, или поне не сме чували за такъв. За добро или лошо телевизионните пари превърнаха Шампионската лига в невиждано зрелище, но и водещите клубове – в бизнес-корпорации. А Суперлигата е неизбежната крайна точка в този процес.
Всъщност практически тя вече е тук – към днешна дата е почти немислимо Барса, Реал, Байерн или Ювентус да пропуснат издание на Шампионската лига. И това е единственият мотив за тези клубове да искат да се развиват и да печелят милиони, за да ни предлагат невиждани зрелища. На Ювентус съвсем не му трябва Кристиано, за да стане първи в Италия, нито Неймар – на Пари СЖ, за да триумфира във Франция. Суперскъпата селекция на Реал това лято също едва ли е мотивирана от нивото на съперниците в Примера дивисион.
Топ отборите вече са затворили вратата, просто още този факт не е официализиран формално. Но рано или късно ще се случи. И е добре да се осъзнае.
Ще кажете, че в Англия историята е различна – там конкуренцията е убийствена и много рядко някой успява да дублира титлата си, както го стори Манчестър Сити. На Албиона са и сред най-яростните критици на идеята за Суперлигата. Но всичко това е чиста демагогия.
Именно Висшата лига е най-добрата проекция на това, срещу което англичаните толкова роптаят. Тя се е превърнала в съвършената капиталистическа машина. Шестте топ клуба на Острова – Манчестър Сити, Манчестър Юнайтед, Арсенал, Челси, Ливърпул и Тотнъм са толкова богати и толкова по-напред от всички останали, че обезсмислят романтичната идея за футболното състезание. И така е от доста време насам.
Освен това, почти всички от изброените (по-конкретно пет от тях) са сред инициаторите за създаването на Суперлигата. В момента те печелят безумни пари от телевизионни права от участието си в Премиърлийг, но щом съзряха възможност да взимат три пъти повече, веднага обявиха готовност да загърбят и традиционния британски консерватизъм, и егото си, и недоверието към европейските проекти, и всичко останало. И не само искат да са част от новата Суперлига, но и да я оглавят.
Апокалиптичните сценарии, които се чертаят, са напълно безпочвени.
В много отношения малките дори имат изгода от създаването на новия мегатурнир – те така или иначе вече няма как да се намърдат сред големите. А ако ангажиментите на свръхклубовете на европейската сцена се увеличат (според плановете двата финалиста ще трябва да изиграят 21 мача вместо сегашните 13), това ще вдигне и сериозно шансовете на останалите на домашна сцена.
И тогава нищо чудно чудеса като това на Лестър да започнат да се случват доста по-често.
