Това са щастливи дни за английския футбол, който се радва на гръмките успехи на националния си отбор, доскоро известен като симпатичния глупак, дежурния карък или просто задължителният неудачник на световната сцена.
В съчетание с възхода на селекцията на Гарет Саутгейт сме свидетели на британска инвазия на четвъртфиналите в Шампионската лига, където Премиършип пласира цяло каре отбори - Ливърпул, Манчестър Юнайтед, Тотнъм и Манчестър Сити. Мнозина (може би прибързано) дори вече приветстват настъпването на нова епоха на английска доминация на европейската футболна сцена.
На Албиона цари шумна еуфория, но пък ситуацията е и доста странна.
Дълги години англичаните подсмърчаха с носталгичните спомени от Мондиал 1966 и си бяха свикнали с ролята на грозното пате, когато ставаше дума за футбол на национално ниво. Типично по британски, носеха на всякакви подигравки и дори със стоически мазохизъм се самоиронизираха - от „парчето месо" Сиймън, през „дузпаджията" Бекъм до „продавача на билетчета за метрото" Ходжсън.
Поданиците на Нейно величество бяха приели за аксиома, че националният им отбор е карикатура, с която философски трябва да съжителстват, но без да хранят никакви очаквания. И това бе напълно разбираемо - над половин век представителният отбор на страната, която се има за родина на футбола, не е спечелил нито един значим трофей. Нещо повече - дори не е помирисвал финал на световно или европейско.
През споменатия период титли и финали на големи първенства записаха дори футболни нации средна ръка като Гърция, Хърватия, Чехия (Чехословакия) или Португалия, но Англия винаги гледаше срамежливо отстрани.
Сега обаче картинката е съвсем различна.
Последните звучни голеади - в нашата квалификационна група срещу Чехия (5:0) и Черна гора (5:1), подхраниха допълнително ентусиазма от световното в Русия. През последната седмица в пресата, включително в най-сериозните издания на Острова, се появиха твърдения, че единствено световният шампион Франция е някакъв конкурент на англичаните на международната сцена.
Във всички анализи валят суперлативи за „най-брилянтната генерация английски нападатели от десетилетия насам": Кийн, Стърлинг - лидер сред голмайсторите на евроквалификациите, Рашфорд и Санчо. Подчертават се изключителните им качества и младостта им, която е гаранция, че с годините нещата ще стават още по-розови.
Трябва да се признае, че британският оптимизъм - освен заразителен, е и доста оправдан.
Макар Англия да не игра чак толкова блестящо на мондиала в Русия, колкото се твърди, вундертимът на Саутгейт се класира четвърти - позиция, каквато "трите лъва" не бяха постигали от Италия 1990. Освен това този успех е добре подплатен с великолепно представяне на юношеските и младежките селекции на страната - Англия спечели световната титла при 20 и 17-годишните. От момчета като Фил Фодън (Манчестър Сити), Калъм Хъдсън-Одой (Челси) или Джейдън Санчо (Борусия Дортмунд) се чакат чудеса. Определено изглежда така, сякаш пред Англия предстои бляскаво футболно бъдеще.
Как обаче изведнъж се обърна палачинката?
За доста хора британският прогрес е крайно изненадващ, тъй като страната винаги е знаела как се прави добър футбол - но само на клубно ниво. За разлика от националния отбор, клубовете никога не са изпадали от елитната компания на европейската сцена. И сега, изневиделица, "трите лъва" извадиха всепомитаща генерация, която едва ли не се кани да повтори испанската доминация от последното десетилетие.
Един от факторите, на който рядко се обръща внимание, е огромното влияние на чуждестранните треньори.
На Албиона отдавна свикнаха с инвазията на вносни футболисти - дори в момента Висшата лига е на трето място по използване на чужденци в европейските първенства (64,9 процента) - единствено след Кипър и Турция. С екипите на водещи клубове като Челси или Арсенал рядко можете да видите чистокръвен англичанин в действие.
Това, което е сравнително ново обаче, е масираното присъствие на треньори-чужденци в Премиър лийг.
Когато през 2004 г. Жозе Моуриньо пое Челси, а Рафа Бенитес - Ливърпул, в първенството имаше само още трима небритански специалисти: холандецът Мартин Йол (Тотнъм) и французите Арсен Венгер (Арсенал) и Ален Перен (Портсмут).
През август 2018 г. сезонът във Висшата лига започна с цели 16 чуждестранни наставници пред скамейките. Към днешната дата треньорският пост на първите девет отбора в класирането се заема от хора, които нямат британски паспорт.
Улеснени от огромната инвазия на чужди финансови капитали в английския футбол, голяма част от тези мениджъри реформираха изцяло вътрешно-клубните структури и внедриха нова философия във футболния бизнес.
Континентът научи Острова как се строи стабилна футболна пирамида - от основите към върха. Англия последва примера на Франция, Испания и Германия, които в тази последователност доминираха футболните върхове в Европа и света през последните 20 години. Започнаха от школите, минаха през юношите и завършиха с първия си отбор. И успехите не закъсняха.
Чуждото влияние е достатъчно осезаемо по високите етажи на футболната йерархия с треньори като Гуардиола, Клоп, Почетино и Сари. Но и под повърхността се наблюдават сходни процеси - сериозно количество клубове назначиха чужденци за спортни директори.
Най-добрият пример (но не и единствен) е дуото Гуардиола - Бегиристайн, което даде път на "Етихад" на сериозна вълна от млади и талантливи местни играчи. Двамата направиха нещо просто, но революционно - излязоха от шаблона, който спираше прогреса на десетки и стотици английски момчета в продължение на години. Последните разбраха от първа ръка как се играе футбол от XXI век, и то от хора, които са сред най-вещите в занаята.
Факт е - големите пари привлякоха най-скъпите имена, а те създадоха устойчив модел.
Но на помощ дойде и геополитиката. Днес Англия е неузнаваемо различна - това е отбор, продукт на отварянето на страната към света. Процентът на деца на емигранти в националния отбор е все по-голям - процес, който отдавна носи успехи на страни като Франция, Холандия и дори Германия. Парадоксално, но традиционно консервативната Англия днес е отборът, спечелил най-много от чуждото влияние във футбола.
А във времената на печалния Брекзит е добре това да се подчертае дебело.
