„Моля ви, не гласувайте повече за мен“, призова Димитър Бербатов в края на 2010 г., когато почти насила прибра рекордната седма статуетка за футболист №1 на България. Вероятно тогава в главата му се въртяха мисли около моралната деградация на това съревнование. А може би просто го хвана срам. Той отдавна бе задминал самия Христо Стоичков (с 5 отличия). Да не говорим за легенди като Димитър Якимов, Божидар Искренов, Георги Денев, Георги Соколов, Наско Сираков. Нито един от тях не успя да стъпи на върха. А бяха любимци на цели поколения. Писаха златната история на българския футбол.
Същата работа е и с наградата на ФИФА – The Best, която тази година за пореден път компрометира смисъла от провеждането на индивидуални класации във футбола изобщо. Все по-често се получава така, че вместо слава и признание, върху победителя се леят тонове критика и подигравки. И това дори не е най-големият проблем. Гала-вечерите по връчването на наградите вече са всичко друго, но не и церемонии за отдаване на почит на заслужилите – превърнали са се в корпоративни пърформанси за политическа и социална пропаганда. И за лъскане на имидж.
Ето го и Лео Меси – дадоха му наградата тази година, но вместо аплодисменти за футболния си гений, аржентинецът отнесе всички негативи, които би трябвало да са на сметката на ФИФА и на футболното съвремие като цяло. Той спечели приза The Best за първи път, но де факто това бе шестата му статуетката за №1 на световната футболна централа в различните й вариации, което го прави най-успешният лауреат в историята на класацията. И какво от това? Дали изобщо на някого вече му пука? Дали на самия него му пука?
Меси и Кристиано са спечелили 10 от последните 11 награди на ФИФА. Миналата година двуполюсният модел бе нарушен от Лука Модрич, чийто индивидуален успех също бе заглушен от скандали и противоречия. Защо не бил Мбапе или Гризман, как така не е футболист на световния шампион, къде им е акълът на тези, които гласуват, как изобщо се определя кой да гласува и по какви критерии... Десетки и стотици подобни въпроси валят всяка година и тотално сриват имиджа и на класацията, и на победителя.
А Меси е на 32, Кристиано е на 34, спечелили са всичко и едва ли дават пукнат грош за подобни статуетки. Но продължават да им ги пъхат в ръцете и да се отъркват в тях, което показва колко изкривени са представите в модерния футбол: фокусът е само върху звездите, върху индивидуалния блясък в иначе колективния спорт, върху създаването на „контент“ отвъд футбола и върху промотирането му не просто като игра с топка, какъвто бе през последния век и половина, а като част от някакъв „пакет“ от услуги и забавления.
Ако изобщо тези награди имат някаква стойност, критериите би трябвало да се определят от ФИФА. Но – напук на името The Best – класацията всъщност не определя кой е най-добрият футболист в света. С други думи, не се гласува кой би трябвало да сложим на първо място в списъка на отбора от Земята, ако например ни предстои мач с тима на Марс. Според регламента на ФИФА, вотът „се базира на постиженията на футболистите за периода 16 юли 2018 – 19 юли 2019 г“.
Дотук добре, но по-натам четем следното: „Наградите се връчват според представянето на терена и цялостното поведение на и извън него“. Което е съвсем различно нещо – по тази логика нито Меси, камо ли Роналдо би трябвало да присъстват в класацията, след като са чести клиенти на Темида заради данъчните си (и други) престъпления.
Така че, май и ФИФА не е много наясно за какво точно се връчва наградата The Best. Всъщност изобщо не е. И това доказва, че призът не е някакво признание, а просто повод за организирането на лъскава церемония, на която разни мастити ръководители да си помпат егото и да се снимат до най-великите футболисти. За други като мадам Рапино, която е доста по-известна със сексуалната си ориентация, отколкото с футболните си умения, пък е идеална възможност да се възползват от високата трибуна за политическа пропаганда. Да яхват футбола за собствените си конюнктурни цели.
Трябва ли изобщо да се обсъжда, че по чисто футболни критерии наградата за №1 трябваше да отиде в ръцете на Върджил ван Дайк? Той изнесе изключителен сезон в Ливърпул, спечели Шампионската лига и завърши с умопомрачителен актив в английската Висша лига, който във всеки друг сезон щеше да го направи безапелационен шампион. Освен всичко друго, игра и финал с Холандия в Лигата на нациите.
Дори Роналдо на хартия заслужаваше повече наградата от Меси – изведе Ювентус до поредното „скудето“ и Португалия до триумф в Лигата на нациите. В същото време, Лео остана само с титлата в Примера дивисион, завоювана без особени проблеми заради очевидното отстъпление на основните конкуренти.
Меси имаше един наистина бляскав миг през разглеждания период – първия полуфинал в Шампионската лига срещу Ливърпул. В кошмарния реванш обаче бе неузнаваем, както и целия тим на Барса. Не предложи почти нищо и на Копа Америка, където неговата Аржентина безславно отпадна на полуфинал. Но напук на това Меси спечели. Защо? Заради два гола в един полуфинал ли? Или пък защото ФИФА иска да отдаде почит на един от най-великите футболисти на всички времена, преди да настъпи неизбежния му залез? Или просто защото няма как някакъв си защитник да победи Меси или Роналдо в каквато и да класация?
Кой знае? И на кого изобщо му пука?
