Игрите на ХХХ олимпиада в Лондон завършиха за българите точно така, както подсказваше логиката. Напук на прогнозите на министъра на физическото възпитание и спорта Свилен Нейков за "6-7 медала или поне с един повече от петте в Пекин".
Напук на надеждите на председателя на БОК Стефка Костадинова за "минимум 6 отличия". Напук на ободряващото присъствие на "лъчезарния и ненатоварващ" (по Бойко Борисов) държавен глава Плевнелиев, изкарал по залите в Лондон последните 6 дни на игрите.
Напук дори на премиера, който също реши да окуражи олимпийците ни, макар и само на едночасова среща, а после обяви, че е доволен, защото "методиката и подготовката на нашите e на ниво", не достигнал само късмет.
Равносметката обаче е категорична: България няма олимпийски шампион за първи път след Хелзинки '52; спечелени бяха 2 (два) медала - сребърен от Станка Златева в борбата и бронзов от Тервел Пулев в бокса; волейболният ни тим се представи отлично (след 32 г. за първи път български представител на колективен спорт влезе на олимпийски полуфинал); станахме свидетели на поредното достигане до подножието на медалите от ансамбъла по художествена гимнастика; неколцина се класираха на пето място и... това е!
Повечето други от рекордно малката ни делегация (63-ма души) бяха просто пълнеж на състезателните протоколи.
В Лондон се видя, че само с пожелания и бодряшки изявления не става. Трябва работа - много и целенасочена, ако искаме да имаме поне частица от миналите успехи, ако искаме пак да мерим ръст в пустата му таблица за класирането по нации.
Всъщност искаме ли? Това трябва да е въпросът, който да реши държавата. Искаме ли да развиваме т. нар. високо спортно майсторство, или голяма част от сега отпусканите милиони да се дадат за масов спорт, за здравето на нацията?
Какъв по-подходящ момент?
Само за месец футболните ни отбори се провалиха вкупом в европейските клубни турнири, а в Лондон България я нямаше на картата. И в спорта сe оказахме почти там, където бяхме преди 60 години, при първото олимпийско участие на България след Втората световна война - в Хелзинки '52. Тогава българският спорт е бил в началото на пътя. Бронзовият медал на боксьора Борис Георгиев-Моката е единствен, но целенасочената държавна политика (все пак спортът бе витрина на т.нар. социалистическо общество) дава резултати. Още на следващите игри - в Мелбърн '56, идва и първата титла - на бореца Никола Станчев, придружена с още 3 сребърни и 1 бронзово отличие. После се знае - възходяща линия чак до Сеул '88 - там имаме 35 медала - 10 златни (рекорд), 12 сребърни, 13 бронзови, и седмо място в класирането по нации.
След промените през 1989 г. спортът мина в девета глуха, но инерцията го задържа още известно време - винаги имахме шампион чак до Пекин '08, когато един от последните продукти на едновремешната система със спортни училища и последваща централизирана подготовка - гребкинята Румяна Нейкова, взе и последния ни златен медал.
Представянето в Лондон не бива да изненадва никого, просто елитният спорт в България е на смъртно легло. А масовият вече го няма. Както обичат да казват треньорите - няма я пирамидата, т.е. десетки хиляди спортуващи деца и юноши, от които да излизат по няколко десетки елитни спортисти. След което за тези талантливи състезатели да се полагат по-особени държавни грижи като месечни стипендии, средства за възстановяване, централизирани подготовки, лагери в чужбина и т.н.
Сега какво имаме?
Сега се дават милиони за вдигане на представителни зали (гордостта на премиера - "Арена Армеец София", една за 6000 зрители в Русе, друга за 10 000 в Пловдив и т.н.), други милиони се хвърлят за ремонт на съществуващи големи зали, трети колосални суми се наливат за реновиране на националните тренировъчни комплекси, четвърти - за супермодерна антидопингова лаборатория. Няма лошо, такива съоръжения трябва да има. Но даваме ли си сметка, че както е тръгнало, скоро няма да има кой да ги ползва? Да, "Арена Армеец" е добро съоръжение (е, не най-добрата зала в Европа, както казва Борисов, но е добра), само че тя не е зала за тренировки или за целогодишно ползване по спортно предназначение.
С милионите за една средно голяма представителна зала може да се изградят десетки квартални площадки, да се оправят стотици училищни спортни салони, да се дават заплати на стотици треньори, че да имат стимул да се занимават с децата. Не е ли това по-важно за все по-уседналата ни нация, за все по-дебелеещите ни деца, вторачени като зомбирани в екраните на компютрите за поредната електронна битка?
Такива като Данчо Йовчев, Станка Златева, Тервел Пулев, Мария Гроздева, Ивет Лалова са на изчезване. Някои вече приключват кариерите си, други наближават края. А какво идва след тях? Едно голямо нищо - разрушена училищна и университетска база, нежелаещи да спортуват деца, бягащи в чужбина при първа възможност треньори и специалисти заради по-доброто заплащане и условия на работа там.
Това е всичко друго, но не и предпоставка за олимпийски успехи. В момента системата просто е сбъркана. Спортният министър Нейков, който бе и от другата страна като треньор, няма как да не го знае. Но продължава да говори за програми за финансиране на олимпийски подготовки, за разделяне на спортовете на категории според важността им и какво ли още не. И да се хвали, че "основата е положена и резултатите ще се видят още на следващата олимпиада в Рио де Жанейро".
А първото, което трябва да направи, е да ореже лакомите шефове на федерации. Да им направи масови и щателни ревизии, за да види далаверите вътре. Защото сега във федерациите са се окопали едни "стари муцуни", които са свикнали само да искат повече и повече държавни пари. И да излагат на витрината своите "златни кокошки", заради които искат още и още, без да си мръдват пръста за подрастващите.
След игрите в Пекин бе изчислено, че срещу общо 35 млн. държавни пари, отпуснати за 4 години олимпийска подготовка от тогавашната спортна агенция (ДАМС), сме взели всичко на всичко 5 медала. Грубо казано - по 7 млн. на медал. За току-що завършилия олимпийски цикъл, поне по думите на министър Нейков, сумите, отпуснати от тотализатора и от държавния бюджет за федерациите, са много по-големи. Сметката не е сложна - срещу много повече имаме още по-малко отличия.
Какво още трябва да стане, за да им светне в министерството, че нещо не е наред? Колко милиона още трябва да се дадат например на леката атлетика, за да праща туристи по големи състезания и да парадира с една Ивет Лалова, която обаче тренира в Италия? Или на гребането - спорта на самия министър, с треньор на националния отбор последния ни олимпийски шампион и негова съпруга Румяна Нейкова? Гребането, което за първи път, откакто през 1968 г. дебютира с двойка скул Атанас Желев и Йордан Вълчев (4-то място), нямаше лодка на олимпиада. А в същото време позволи с лека ръка да се състезава за Азербайджан единственият ни силен гребец към момента - Александър Александров, който в Лондон стана 5-и на скиф.
Примери много. Въпросът е стиска ли му на Нейков да си подаде оставката. Или поне да реже от корен с риск да си развали отношенията със "спортни деятели", някои от които са му бивши и настоящи колеги, други са му роднини, а трети - кумове и кумци. Така или иначе, за да се оттласнем от дъното, лапаницата трябва да спре.
Защото това в момента, с някои малки изключения, си е чиста лапаница от държавната софра. Лапаница, заради която няма масово спортуване, няма читави състезатели, няма желаещи да работят треньори. Има само доволни, оядени спортни шефове, които за следващите игри в Рио сигурно ще ни представят като уникален успех факта, че квоти са спечелили еди-колко си спортисти. За медали и дума няма да стане.
Segabg.com
