Духът на един музикален летен фестивал предполага да отидеш, да напълниш главата и душата си с музика, да преживееш нещо несравнимо с никое друго досега. В ушите ти с дни да кънти онази любима песен, която си чакал да чуеш на живо с години, да се прибереш отмалял от скачане, главата ти да тежи от бира и с още потна ръка да прибереш грижливо билета в кутията със спомени.
Какво би могло да попречи преживяването да е такова? Слабата организация. Тя е онзи лош вкус в устата, мухата в чашата, камъчето в обувката, което рискува да превърне изключителните преживявания в обикновени.
Концерт на звезда от ранга на Роби Уилямс у нас е епично събитие, независимо дали харесвате Роби или не. Свикнали сме тук да идват "рок динозаври", вехти банди, неиздавали албум от 20 години, 90-тарски диско величия и изпълнители, към чийто концерти ни води единствено носталгията, а после си тръгваме с усещането, че "не е като едно време".
Роби е велик. Той е сред изключенията, които ни връщат надеждата, че България има място на адекватната и актуална концертна карта на света. Всичко това обаче не може, а и не трябва да компенсира недостатъците, които откраднаха от духа на Spirit-a.
Арогантна и неинформирана за правата на публиката охрана. Километрични опашки за всичко - от входа, през тоалетните, та чак до заветната бира. Тя пък, по необяснима наскоро наложена традиция (справка: концертът на Black Label Society), се лее от кен, който не се хваща в една чаша. И така за 5 лв. получаваш по-малко от една бира, а остатъка от кена отива в следващия на опашката. Отдалечени тоалетни, малко кошчета за боклук, неизбежна свинщина. Фестивална карта с минимум 20 лв. депозит, от които всъщност разполагаш с 19. Гадна, но скъпа храна, продаваща се на твърде малко пунктове.
Адска жега в зала, звук от дълбините на Сатурн или едро скеле, ограничаващо видимостта на хиляди хора - това са още недъзи на концертите у нас, които сме виждали неведнъж. Да припомняме ли първото издание на Elevation, където някой не можа да предвиди, че на поляна в подножието на планината ще духа зверски вятър? Или неведението ще идва ли няма ли да идва еди-кой-си хедлайнер до последния момент (справка: Metal All Stars)?
Част от посочените по-горе убийци на фестивалния и концертен дух не липсваха и на Spirit-a. Ще кажете, че те са проблем на недошлите навреме, на дезориентираните, на мрънкачите, на вечно недоволните. Ще сте прави. Донякъде. Добрата организация предвижда лесен достъп и за онези, които идват в последния момент. Добрият организатор предвижда всички варианти.
Лошият мениджмънт на подобни събития ощетява подгряващите банди. Така вместо да подкрепим българското участие на феста, трябва да чакаме на опашка, за да може, ако е рекъл Господ, да "хванем" хедлайнера.
Българският фен, макар да е критичен и невинаги толерантен, разбира когато проблемите идват от независещи от организатора причини (справка: Wrong fest). Само че случаите, когато битовизми и неразбории от недомисляне или желание да вземеш повече пари за по-лоша услуга, се набиват в очите и се помнят дълго. Остава впечатлението, че хората са проблемът. Колкото повече са, толкова повече слабости личат. Добре поне, че меломанът е търпелив, въпреки че псува, недоволства и критикува.
