Черепно-мозъчните травми имат три степени: комоцио (най-леката форма, наблюдава се при хора, които по невнимание са си ударили главата в шкафа над мивката), контузио (средна степен черепно-мозъчно увреждане, често срещано след падане от сноуборд и автомобилни катастрофи) и компресио (най-тежката степен на травма, изразяваща се в притискане на мозъка с вътречерепни хематоми и черепни фрактури).
Очевидно се среща при тригодишни деца, оставени на грижите на 18-годишни младежи.
При деца до 5-годишна възраст освен нарушени физически показатели и опасност за живота, компресиото може да доведе до непълноценно формиране на интелекта, забавяне на умственото развитие и психопатологично формиране на личността.
Кой е виновният в мътно-кървавата социално-битова драма от вчерашния ден? Трънът, който ще ни избоде очите, а някой ден ще свие и венеца на главата на обществото ни, е агресията на двама 18-годишни „детегледачи". Хората, които живеят в прекрасните граници на нормата (Дай Боже всекиму да обитава пространството между тези граници), не разбират как е възможно да пребиеш почти до смърт нещо или някой, който не може да се защити.
След всеки неоправдан акт на насилие срещу беззащитно същество социумът започва да повтаря един рефрен - изроди, ненормалници, смърт за тях, бесило. Формират се фейсбук групи, психолози и общественици коментират с равни дози възмущение и интелект, хората се събират на групи като уплашени овце пред вълк.
Всичко това е нормална реакция - когато ощипем силно ръката си, тя се зачервява. По същия начин, когато някой ощипе обществото, то реагира. За жалост, това не променя нищо. Минава време и медиите пламват от нов побой, ново битово престъпление, нова несправедливост. Може би не гледаме достатъчно надълбоко.
Ако прескочим отвъд очевадния виновник - насилниците, лесно ще стигнем до още една фигура, срещу която да насочим пръста на обществото - майката. Майката, която поверява детето си на двама подрастващи бъдещи мъже в „социална криза" (по Ериксон). Цигуларка на кораб в Скандивания? Come on.
Думата "майка" опасно взима под крилото си всичко от фанатични родителки, решени да кърмят пред президенството, за да защитят правото на отрочетата си да хапват черешово пюре до 21-вата си годишнина, през 13-годишни жени, на които им се е случило раждане по невнимание до музикантки, които оставят децата си на грижите на тийнейджъри.
И може би дотук сме се изчерпали. Имаме агресивни злосторници и патологично безотговорна майка. Дали?
Има един розов слон в средата на стаята, за който не се говори. Всички го виждат, но никой не го сочи с пръст - престъпната индиферентност на онези, които знаят и мълчат.
Според оскъдната медийна информация, съседите на „компресираното" момченце чували скандали и детски плач в дните преди побоя. Съседите винаги знаят. Те винаги чуват и винаги виждат. И много рядко говорят, поне когато има нужда. Всеки себеуважаващ се софийски блок има пред себе си пейка с пенсионери, които осторожно дебнат влизащите и излизащите от входа субекти, споделяйки наличната информация за тях. Което влиза в графата „клюки".
Изключително интересно е, обаче, защо масово, когато съседите са осведомени за домашно насилие, мълчат. От страх ли, от учтивост? От такт, от възпитание? Едно е ясно - докато сюжетът на „Мълчанието на агнетата" е в сила, сюжетът на „Тексаско клане" ще продължава да се осъществява като един стереотипен кошмар.
И никой от нас не е застрахован срещу неговото сънуване или още по-лошо - събуждането в неговата реалност.
Текстът е публикуван в сайта Chronicle.bg
