Двуетажен стар мотел на края на града. От едната страна - пътят за София. От другата - автоморга. Оглозгани бусове и шасита на трупчета са единствената гледка през прозорците. Пантофите на общата тераса все пак издават, че тук живеят хора.
"Живят", грубо казано. По-скоро доживяват последните си дни в забрава, затворени под ключ по кубчетата и общите части на мотела. Смъртните актове - напоследък, по един на месец - се регистрират надлежно в община Елин Пелин. И така - цяла година.
Схемата е прозрачна като бял ден и никой не си прави труда да я прикрива. Самотни, болни и неспособни да се грижат за себе си старци биват примамвани с обещания за "безгрижни старини" и "доживотен престой в семеен уют без пари". С едно изрично условие: да дарят имота си на хосписа. Не на общината, не за благотворителност, а в полза на някакво ЕООД с двусмисленото име "Божи Дар".
Цяла година никой не си прави труда да се поинтересува какво се случва в самонарочения хоспис - докато най-накрая един от обитателите му моли за помощ Телефон 112.
Нищо друго не говори за състоянието на една нация от отношението, което проявява спрямо своите възрастни хора. Към онези хора, преживели и войната, и тоталитаризма, и всичките му фалити, само за да доживеят момента, в който ще се радват на 200 лева минимална пенсия и шепа барбитурати в старческия дом.
Това са майки и бащи, дали най-добрите години от живота и здравето си за общество, което "за благодарност" ги заключва живи в двуетажна гробница с автоморга отпред, преди да присвои последното им останало имущество - дома.
Как така нито един чиновник или буден гражданин на община Елин Пелин не се попита: Защо умират хора в стария мотел на края на града? От какво умират? Кой е настанил старците в него, на какво основание? Отговаря ли сградата на елементарни битови стандарти, още повече - на нуждите на трудно подвижни, хронично болни и практически безпомощни мъже и жени?
"В чест на истината, ние разбрахме в понеделник, че това е дом", оправдава се кметът на Елин Пелин. Същият кмет, който преди 2 месеца отказа да даде адресна регистрация на семейство сирийски бежанци, защото накърнявали шопския му усет за българщина.
"Хранят ни. Перат ни. Къпят ни. Какво искате?", попита една от обитателките на "хосписа", жена на 90 години.
Няма нищо по-тъжно от примирението в думите й. И няма чужда вражеска сила, която да нанесе толкова много щети върху България, колкото собствената й престъпна безотговорност към най-уязвимите.
