Българската православна църква е уникален организъм. Способна е да се слее с околната среда толкова успешно, че години наред съществуването й да остане незабележимо дори с въоръжено око. Мимикрията обаче прекъсва в най-неочаквания момент.
Уви, не заради чудеса от християнска добродетел, а от поредната невъобразима нелепица, обнародвана от Светия синод.
Ако се опитате да преразкажете новините от последните дни на произволен човек, неизкушен от родните абсурди, ще осъзнаете, че звучите налудничаво.
Независимата Българска православна църква решава да даде своя принос към държавното строителство, като обяви Царя за цар - забележителен салтанат по примера на Кремълската патриаршия, която го чества като заслужил деец за българо-съвет... пардон, руската дружба).
Идеята за внезапното раболепие на Синода е на най-известния тапетист сред митрополитите, китката с Ролекса, любимецът на настоящи и бъдещи архонти - Николай Пловдивски, който отново записва името си със златни букви в историята на мутрокрацията.
Овациите обаче обира многострадалният президент, който без много побутване сам пада в капана на провокацията, като "денонсира" несъществуващата монархия.
Ако Росен Плевнелиев беше чел конституцията (поне веднъж, по диагонал), навярно щеше да му направи впечатление изричният запис, че "религиозните институции са отделени от държавата".
Вместо да отиграе ченгеджийския сценарий с достойнство, обаче, президентът реши да почерпи с нешлифованата си мъдрост синодалните старци от позицията си на "смирен мирянин".
През това време Синодът решава да награди с най-високото църковно отличие министър-председателя, защото: 1. се разплатил принудително с разколниците (с пари от държавния бюджет), 2. им дал акъл как да санират селските храмове (с пари от еврофондовете), 3. обявил Разпети петък за почивен ден (с думите "Нека Началникът да знае, че съм му верен и абсолютно верен").
Покорният лауреат приема набързо отличието в промеждутъка между инспекция на магистрален ремонт и селфи с вечно признателния му български народ.
Употребата на църквата за дребни политически интриги не е изненадващо - като се започне от "покръстването по спешност" на комунистическия елит и се свърши с раздаването на индулгенции на всеки самонаправил се некадърник, готов да позлати вуйчо си, владиката.
Не е изненадващо и спорадичното мъчително реанимиране на Симеон Сакскобургготски (мъчително за публиката, мъчително и за самия него).
Не е изненадващо, че църквата отдавна е поставила политиката пред миряните в "протокола" - това е нейният начин за оцеляване, развит благодарение на десетилетия милиционерски развращения и мутро-ортодоксален морал.
Отдавна ритуалът е изместил съдържанието в българските храмове.
Но да превърнеш вярата на хората в легитимация за евтино зрелище - ето това вече е падение.
