Ако има доказано престъпление, трябва да има и съответното наказание за него. Да изоставиш 3-месечно бебе в пренаселен столичен квартал с надеждата някой да го прибере, е престъпление. Това казва съвестта ни, казва го и Наказателният кодекс.
Случаят от "Младост 1" предизвика всеки да заеме категоричната позицията на съдник - Мария Иванова изоставя детето си до едно дърво, обръща му гръб и заминава на село. Затова тя трябва да си понесе последиците.
Мария не попада в клишете за непълнолетна циганка. Тя е зряла жена. Необразована и от покрайнините на обществото.
Мария и хора като нея лесно ги съдят и осъждат.
Вече й е повдигнато обвинение, че е застрашила живота на бебето си. Заплашва я глоба от 1 000 до 5 000 лева или до 3 години затвор.
Само че два дни след като майката изостави бебето си, черно-белият казус започна да придобива все повече нюанси. Както често се случва, не е толкова лесно да отсъдиш, тъй като понякога цялостната картина се разкрива на части.
38-годишната майка издържа бебето си с около 100 лева на месец. Толкова й се полагат, защото не е социално осигурена. Причината Мария да остане без осигуровки месец преди раждането се изяснява, въпреки че изглежда очевидна. По-очевидна дори от бременността й, която остава "незабелязана" от бившия й работодател до 8-мия месец. Поне така твърди той.
Ясно е, че на нито един собственик на заведение не му трябва сервитьорка в отпуск по майчинство, чието работно място да се пази в следващите три години.
Мария не е милениал, който знае как да скача с бутонки на главата на работодателя си, защото е работил 10 минути извънредно. Мария е маргинализирана жена, със средно образование. Не е трудно да я накараш да подпише молба за напускане по взаимно съгласие. Оттам нататък историята на мизерията е ясна.
Фактите ни карат да си задаваме обаче все повече въпроси. И то не каква нова социална реформа да измисли правителство, за да гарантира работната и финансова стабилност на майките. Идват ни на ум по-прости и човешки въпроси като този за престъплението, извършено от Мария, и наказанието, което се предвижда след него.
Смисълът на определените от закона наказания е най-вече в превенцията и превъзпитанието - провинилият се не трябва да повтаря стореното.
Мерките, които законът предвижда за случаите като този с Мария Иванова, не звучат като санкции, които ще я накарат да преосмисли стореното или да не го направи отново. Напротив, има голяма вероятност те да доведат до още повече социално отчуждение и проблеми в нейното мислене и поведение - и като майка, и като член на обществото.
Наистина ли изходът от целия казус е да глобиш с 5 000 лева човек, който е направил неуспешен опит да отглежда бебето си със 100 лева на месец, след което е изпаднал в шок и се е предал?
Да не забравяме, че санкцията заплашва жена, останала без работа непосредствено преди да излезе в майчинство - нещо, което българските закони считат за почти недопустимо.
Мария Иванова не може да разчита на бащата на детето, който отказва дори да го признае. Тя не може да разчита и на трудови доходи или на майка си, която като пенсионер получава 200 лева на месец. Никоя банка няма да й отпусне кредит, с който да заплати глобата си към държавата. Като вариант остават фирмите за бързи кредити, които с нейната финансова кулутра ще я вкарат в робство до гроб.
А ако попадне в затвора, където се предполага, че сама ще преосмисли стореното? Наистина ли някой смята, че жена, изоставила детето си заради безизходица, би могла да промени вижданията си, поставена в затворено пространство с убийци и крадци. А после?
Ясно е, че няма как да оневиним Мария, колкото и смекчаващи нейната вина обстоятелства да се появят. Деца като бебето Александър се раждат всеки ден в България. Родителите им ги отглеждат и възпитават, каквото и да им струва това.
Благодарение на истерията по този случай обаче Александър ще е от първото поколение българчета, за които не "цяло село", а цялата държава знае, че са били изоставени от майките си. Неизбежно ще трябва сам да се справя с тази травма, докато израства, но поне можем да спестим морализаторския патос и цъкането с език.
Тази история може да има и щастлив край. Просто е нужно да можем да си помагаме. Има нещо много по-смислено от соченето с пръст: за нивото на едно общество се съди по това как то се отнася към своите най-слаби и беззащитни хора - възрастни, болни, бедни, самотни. Ако присъдата на Мария е "точката" по този казус, тя говори много повече за неспособността на цялото общество да се грижи за себе си, отколкото за нейното безсилие да положи грижи за новороденото си.
