Заместник-министър на правосъдието в два кабинета, заместник-председател на ЦИК, член на Комисията за конфликт на интереси, чието семейство притежава апартаменти в престижни квартали в София.
При това описание едва ли бихте предположили, че въпросният политик бедства, на път да бъде изгонен от ведомственото си жилище със срок до 17 февруари, след като напуска работата си, изтъквайки политическа репресия, религиозна и етническа дискриминация.
Това би предизвикало някаква доза съчувствие и дори справедлив гняв, ако не ставаше дума за Сабрие Сапунджиева от ДПС, която със зъби и нокти се бори да запази ремонтираното си за 46 000 лева ведомствено жилище в кв. „Изток" . Ремонтът, разбира се, е с държавни средства и то за сметка на „Фонд затворно дело", и то, докато Сабрие Сапунджиева е била зам.-министър.
Медиите наблюдаваха със засилен интерес как тя се моли за някаква държавна длъжност, ей така, за да си запази временното жилище за още няколко години, докато извеждаха информация за заменките, чрез които семейството й е придобивало скъпи имоти. На този фон тя се намърда на последната си държавна работа - съдебен секретар по заместване.
Подобни професионални пируети не са нещо ново за Сапунджиева. При първия си зам.-министърски мандат беше успяла да назначи зет си и дъщеря си Ана на дипломатически длъжности. И те да се намесят в скандал с продажба на алкохол в Хелзинки. Същата дъщеря замени с позволението на областния управител на София (назначен тогава от ДПС) апартамент в Ботунец с по-голям и скъп в квартал „Изток".
В един идеален свят нищо от това нямаше да се случи - оставката на Сапунджиева щеше да бъде поискана при първия мандат, а държавната й службица щеше да е далечен блян. Ако въобще имаше първи мандат.
Вместо това, в нашата реалност, на фона на Европейските доклади за реформи и напредък, един бивш зам.-министър се изкачи по-високо в стълбицата на политическата наглост - бавно и постепенно, скачайки от министерството до секретарска позиция, само и само да е на държавно. Защото, както соцът ни е учил, държавната служба е най-сладка, независимо с цената на какво.
В един нормален свят това нямаше да е така. В нашия, обаче, държавната работа се бленува заради благинките, а депутатската - заради „визията, самочувствието" (ако цитираме Ана Баракова). И в това със сигурност проблемът не е етнически, нито религиозен.
