Няма по-голяма грешка в живота от ненаучения урок. А през последните дни видяхме един от най-горчивите и парливи примери за тази истина.
Надеждата за спасението на един възрастен и болен мъж се превърна за часове в груб цинизъм, възмущение, дори злорадство, защото нали уж "Много хубаво не е на хубаво".
Всяка национална медия в България използва историята на Ахмед Моллов, за да запълни дефицитната квота за "добри новини". Достоен и скромен баща на семейство, лично нещастие, героичен жест, зов за помощ, епидемично състрадание, отклик, щастлив край - история от "живия живот", разказвана като по филмов сценарий. И така - пет поредни дни.
Тъкмо когато всички посегнаха да се потупат по рамото, омаята беше прекъсната от немилостивата чиновническа реалност. Разказът за добродетелното преотстъпване на ред за трансплантация на 14-годишно дете, се оказа не само неверен, но и невъзможен. Молбата за отпускане на неголяма финансова помощ едва ли не остана без основание.
Днес болният продължава да лежи в прединфарктно състояние, а семейството му не смее да излезе на улицата, защото вчерашните "благодетели" дебнат за отмъщение от засада.
Как въобще се стигна дотук? Дали съпругата на Ахмед Моллов е преувеличила пред камера или просто и двамата са били подведени от недобросъвестни лекари през 2012 г. - това все някога ще стане ясно.
Но преди да хвърлите камък по това семейство, пребройте до десет и се замислете.
Великата "изгода" от предполагаемата "машинация" е подлагането на тежка, експериментална и все още ненадеждна операция извън България, чийто успех изобщо не е гарантиран. Единственият шанс на Ахмед Моллов е тялото му да не отхвърли орган от човек с различна кръвна група.
В най-добрия случай, ще бъде спасен един живот. В най-лошия - и жена му ще се инвалидизира.
Иначе българската система, която уж гарантира достъп до здравеопазване на всеки свой гражданин, отдавна е вдигнала ръце от хора като Ахмед Моллов.
Да чакаш 6 години ред за трансплантация, а междувременно да си принуден да пътуваш по 20 километра от и до Окръжната болница за процедури по хемодиализа, докато в крайна сметка организмът не се предаде - ето това е разказът, който трябваше да чуем всички.
Това е историята, която заслужава внимание, а не патетичните репортажи за преотстъпен бъбрек на дете.
Трябваше да се попитаме дали щеше да се стигне дотук, ако имаше регистър на хората, съгласни да дарят органите си посмъртно. В момента решението зависи от волята на близките на починалия пациент. Най-вече зависи от такта и професионалната реакция на медиците, които трябва да измолят това разрешение в най-мъчителния момент за семейството на покойника.
Живи донори могат да бъдат само близки на нуждаещия се и то, ако са съвместими. Не е разрешено т.нар. "кръстосано" донорство* - макар че точно то може да се окаже единственото спасение за хора като Ахмед.
Трябваше да чуем и обяснение защо нито един от лекарите му не го е информирал, че има шанс да се оперира в Европа за сметка на държавата. Същата държава, на която плаща данъци и внася здравни осигуровки, за да не го остави да умре без време.
Не на последно място: медиите имат огромна нужда да преосмислят отговорността си, когато преплитат частни дарителски кампании в новините.
И най-добрите намерения, изпълнени некадърно, водят от тежки щети върху морала и доверието. Къде са критериите при избора на един или друг DMS-случай за попълване на новинарския ред? Колко от тях са отразени от начало до край? Кой е готов да гарантира, че е проверил изрядно всеки зов за помощ, преди да го сплеска в едноминутен репортаж и да го пусне за консумация?
Истината е, че ако поне един от механизмите за самоконтрол по поточната линия беше проработил, нямаше да се стигне дотук.
Чуха се критики, че служителите на ИАТ трябвало да замълчат и да не предизвикват скандал до небесата от нещастието на семейството.
Само че премълчаването на истината е също толкова безполезно, колкото преиначаването й.
Урокът е унизителен и неприятен, но трябва да се научи. Защото ако една и съща грешка се повтаря непрекъснато, тя вече се превръща в избор.
* Според Закона за трансплантациите донор на органи и тъкани може да бъде само лице, което е съпруг или роднина на реципиента по права или по съребрена линия до четвърта степен. По изключение с разрешение на Етичната комисия по трансплантации се допуска донор на органи и тъкани да бъде лице, което фактически съжителства с реципиента в продължение на най-малко 2 години или биологичен родител на реципиента, който не го е припознал по законов ред.
Не е разрешено да се прави т.нар. "кръстосано донорство" - даряване на органи при съгласие на двама донори, които не са съвместими със своя роднина-реципиент, но имат възможност взаимно да помогнат на чуждия пациент.
