Изминалата седмица беше белязана от подписаното споразумение за добросъседство между България и Македония. И въпреки че беше водеща тема у нас, сякаш за много хора това е събитие без особено значение. Дали е наистина така обаче?
Договорът с Македония е само част от усилията на България да се покаже като важния фактор на Балканите, като мост между ЕС и държавите, искащи членство.
През последните седмици премиерът Борисов и външният министър Захариева обикаляха из някои от съседките ни, поставяйки теми като добросъседство, пътя за разширението на ЕС, заявяваха подкрепа за конкретните държави и договаряха по някоя и друга магистрала, скоростен път или някакъв инфраструктурен проект.
Първо беше Турция, където Борисов бе приветстван като приятел и партньор, като връзка в обтегнатите отношения между Анакара и Брюксел. После дойде ред на срещите на министър Екатерина Захариева в Сърбия с премиера и президента на страната. Накрая като венец на всичко се нареди и подписването на договора за добросъседство между България и Македония.
Това сякаш е нетипично поведение за политиката и дипломацията в България.
Страната ни на международния фронт е свикнала да бъде инертна и обърната към себе си. С един приятел преди време се шегувахме, че България е нещо като Хобитово в романите на Толкин. Там хобитите, онези малки митични създания, се интересуват само и единствено от собствените си дела и гледат подозрително към всеки, който обръща погледа си навън.
Този мироглед е заложен дълбоко и в нашето обществото. Тук не харесваме, когато някой се меси в чужди дела, особено на държавно ниво. Затова и сякаш ние не придаваме някаква важност върху външната политика, която страната ни води на Балканите. Така или иначе досега едва ли я е имало кой знае колко. Подобно на съседи в нова кооперация. Знаем кои сме, познаваме се, казваме си здрасти в асансьора, но на никого не му се занимава с развитие на тези отношения за нещо повече.
Сега обаче нещата се променят. Границите ни са отворени, пътуваме свободно.
Всяка година изпращаме над хиляда деца да учат някъде в чужбина. И на фона на това в нашето Хобитово Билбо Бегинс (ББ) вече е решил да погледне отвъд хоризонта. И да действа с широк замах. Въпросът обаче е в колко дълбоки води скача той.
Реално и трите държави, към които правителството проявява интерес, са меко казано проблемни. В Турция извънредното положение след опита за преврат развърза ръцете на президента Ердоган да налага волята си и да събира власт в ръцете си. В Сърбия демокрацията е под въпрос, след като президентът Вучич държи юздите на бизнеса, медиите и самата политическа власт. В Македония пък тепърва ще се възстановяват от 11-те години изолация под управлението на Груевски, а сегашният премиер Зоран Заев трябва да докаже както на сънародниците си, така и на външните наблюдатели, че не е от същата порода като предшественика си.
Иначе казано, и трите държави са минирана зона за дипломацията и към тях трябва да се подхожда внимателно. И заради управляващите, и заради самите настроения в тях.
Въпреки това Борисов минава през тях на бял кон, обещавайки подкрепа за членство в ЕС.
Да, това е добре за имиджа ни и най-вече имиджа на самия Борисов, който трупа точки пред Брюксел като миротворец и носител на европейските ценности. Въпросът е докато даваме подкрепа за съмнителни демокрации, властващите в тях да не покажат истинската си същност, поставяйки ни в неудобна ситуация. Друг е и въпросът тази подкрепа в замяна на какво я търгуваме, или я даваме почти даром.
Пред външната ни политика тепърва ще има предизвикателства. Важното обаче е, че тя вече гледа напред, отвъд хоризонта на Хобитово.
