Няма как да не сте видели снимката на детско телце на брега край Бодрум. Снимката обиколи социалните медии, обиколи началните страници на световни издания, беше показвана в новините по света. Лицето на ужасяващата смърт на бежанците, които търсейки спасение от войната, загиват в бягството си.
Споделянето и показването на снимката се представя като форма на натиск към политиците, като символ на съвършена беззащитност и нужда от грижа, като остър пръст в очите на световните лидери, за които грижата за бягащите от войната „не е приоритет".
Снимката на малкия Айлан Кюрди обиколи медиите дни, след като във Facebook беше разпространена галерия със снимки на мъртви деца на либийските брегове - публикувани, за да покажат, че реалността е такава.
Аргументът на споделящите снимката е, че това дали човек да я види е въпрос на личен избор. За съжаление, не е - никой не може да избяга от масираната атака на снимки с детски трупове.
Смъртта на дете е винаги е ужасна - тя не може да изглежда по различен начин независимо дали е в Турция, Италия или в България.
Дали визуалната офанзива ще доведе до спиране на емигрантите от размирните райони в Северна Африка и Близкия Изток? Не. Дали ще доведе до мир в Сирия и Афганистан? Не. Дали снимките на детски тела ще спрат нелегалния трафик на хора? Със сигурност не.
Както не направиха това снимките на стотици мъртви сирийски деца през 2013 година, убити от отровен газ. Световните медии започват материалите си за Айлан Кюрди със същите клишета за потресения свят и толкова - тогава светът не се промени.
Деца умират в катастрофи, но никой не публикува изображения, защото това няма спре катастрофите.
Кризите, катастрофите, бедствията носят трупове. Умират възрастни, умират и деца. Споделянето на снимките е форма на популизъм. Тези снимки носят малко информация, те са емоция, страх, ужас.
Смъртта на детето на брега на Бодрум наднича от екрана, от монитора, от вестниците и хиляди деца са принудени да гледат снимката на мъртвото дете.
Ако целта е чрез емоционално въздействие тези изображения да приближат човека, който не разбира бежанската криза, до ужаса й, то колко такива снимки са необходими, преди способността да изпитваш емпатия се стопи? А ако сме я докарали дотам, че само снимка на детски труп да може да ни впечатли, то бежанската криза е най-малкият проблем на Европа.
Дали снимката на безжизненото детско тяло ще промени Европа? Европа вече се променя заради хилядите, които тропат на вратата й и това е неизбежно.
