България все намира своя начин да попадне в чуждестранните медии. Неравноделните седем-осми ритми редовно смайват европейски и азиатски гости, а Слънчев бряг дори стигна до реклама на IKEA.
После дойдоха кръшните хора по площадите в Брюксел, Чикаго и Берлин.
Поривът към народни танци беше сравнително безобиден в очите на медиите - едни хора се организират в социалните мрежи, излязат на градския площад или летище и изиграят едно право хоро. След това всички се прибират по домовете, а други в България леко се срамуваме от подобни родолюбиви изблици.
Сега обаче се "изложихме пред чужденците" много по-сериозно, но още по-страшното е, че се излагаме пред самите себе си.
Започна VIP Brother и припомни на публиката кой е Иван Главчев с артистичния псевдоним Ванко 1. Последният без грам усещане, че прави нещо нередно, обясни пред камерите, че жените са втора ръка хора. Думите му сами припомниха за криминалното му минало, което включва сводничество и склоняване към проституция. Случващото се в България и в телевизионния ефир забеляза не само Съветът за електронни медии, но и британският "Гардиън".
Българската аудитория изпадна във възторг - обърнаха внимание, разобличиха ни.
"Ето сега ще се случи промяната!". Всъщност самата Европа си има достатъчно проблеми от същия характер, само че между тях на хората им се случават и хубави неща. Имат красиви паркове, висок стандарт, по-дълги метролинии, повече електрически автомобили, по-стройни полицаи, по-добро образование и т.н.
Ако ще се сравняваме с лошите неща - ние си имаме Ванко 1, те си имат Ник Лийсън. Герой в тазгодишния британски VIP Brother, лежaл около 2 години в затвора за финансови измами.
Но новината за трафиканта на плът, попаднал във фрийк-шоуто на българския ефир, беше споделяна с насладата, с която фанатичен сектант се самобичува до кръв. Ето, Европа разбира, че има нещо гнило в България и не се притеснява да го каже. Нищо, че преди нея го казаха българските медии.
Българската аудитория обаче вече дотолкова не вярва нито на медиите си, нито на самата себе си, че новото "бягство от реалността" е търсенето на потвърждение от чужди медии за собственото усещане за абсурдност.
Говорещите глави, които шестват по телевизиите и пресата, за да сведат "официалната правда" и да попълнят институционалното мълчание, вече не вярват и сами на себе си. А институциите така и не си научиха урока. Няма истина, която да е по-страшна от това, което един скептичен ум може да си представи в среда на вечно премълчаване, недомлъвки, дезинформация и намеци за клатещите се "столчета" на водещите журналисти.
Този феномен достигна своя връх след убийството на журналистката Виктория Маринова. Европейски издания, подстрекавани от услужливи колеги на местна почва, реагираха на ключови думи "убита", "изнасилена" и "журналистка", комбинираха ги в контекста на реални проблеми и ги гарнираха с коментари на европейски политици.
В среда на спекулации и злоупотреби на родна почва с една жестока човешка трагедия, те добавиха финалния щрих.
А много от българските интернет потребители вместо да кажат "Стига!", казаха "Още!".
Споделяха със садистична наслада линкове от BBC, от Daily Beast, от Huffington Post. Митичното българско родолюбие отстъпи на още по-силна страст - някой да забележи колко сме зле, колко нетърпимо е положението при нас.
Потребителят пускаше поредния европейски материал по случая "Виктория Маринова" и го придружаваше с "Това вече не се търпи".
Онова, което извика хора по европейски площади да играят народни танци, се измести от друга мания.
"Елате ни вижте". Е, видяха ни.
"Мигар убийства не се случват в други страни освен България", попита премиерът Бойко Борисов, като че успокоен от развоя на ситуацията. Случват се, но тогава те са проблем за властта, а не глътка въздух както стана с нашата. Истината е, че българските медии не са свободни, но свободата идва с истината. С желанието някой да я търси, намери и оцени. В случая с Виктория Маринова истината се подмени с неистина, за да се каже друга истина. От това печели само несвободата.
