Всяка година на 28 февруари си спомняме за трагичния инцидент, при който преди 10 години девет души загинаха в пожар във влака София-Кардам.
Избухналият в пламъци влак остави тежка травма не само в сърцата на близките на загиналите, но и показа колко уязвима е самата държава спрямо такива инциденти.
Днес се питаме: поучихме ли се от грешките? Застраховахме ли се, за да не се повтарят подобни трагедии?
Официалната експертиза по случая показа, че влакът е имал множество неизправности в електрическата и отоплителната си системи. В купетата значително е превишена допустимата температура на отоплението, а лесно запалими вещества, като дезодорант или парфюм, може да са дали начало на огъня.
Обърканата и неадекватна реакция на началника на влака и на кондуктора дава условия за разрастването на паниката, а най-голямата драма се оказва не друго, а заключените врати на спалния вагон. Насъбират се дим и огън и в крайна сметка 9 души загиват като в газова камера.
Студентките Валерия Желева (20 г.), Антоанета Тодорова (22 г.), корабният инженер Даниел Вичев (25 г.), проф. Рашо Рашев - директор на Националния археологически музей, Мая Машева, Стоян Ковачев, Калчо Стефанов, д-р Галина Иванова и Елена Халачева.
Това са жертвите на една трагедия.
Никой от тях не се е замислял нито дали влаковете са стари и пълни с неизправности, нито дали персоналът е подготвен да реагира в екстремни ситуации. Истината е, че докато нещо такова не се случи, не си задаваме много въпроси. Приспособяваме се към условията, "побългаряваме" това, с което се разполага и кретаме, докъдето издържи. Важното е да стигнем там, където сме тръгнали.
Днес близките на една от загиналите жени казаха, че вече не смеят да се качат на влак.
Също както много шофьори несъзнателно поглеждат към лампите, навлизайки в поредния тунел, след като жена загина от паднала лампа в тунела "Витиня". Или както част от минувачите на "Алабин" неволно повдигат глава там, където преди 12 години две момичета загинаха, погребани в колата си от срутила се върху тях сграда.
Истината е, че човек не знае какво може да му се случи. Може да му падне тераса на главата, може да го промуши ледена висулка. В България има много глупави начини да умреш.
Трагедии като тази с влака за Кардам уж служат за спомен, за обеца на ухото, която управляващи и отговорни лица трябва да имат предвид. Само че колко пожари във влакове, макар и без такива жертви, са се случили в композиции на БДЖ от 2008 г. насам?
Факт е, че ако тръгнем да обясняваме как у нас такива важни промени се случват, само когато ножът опре до кокала или стане някой подобен тежък инцидент, няма да кажем нищо ново. Нито ще заличим загубата на близките. Още по-малко ще изтрием чувството на безсилие.
Безсилие пред това, че някои неща просто не работят и трудно ще се даде тласък те да заработят, без да има някоя подобна голяма жертва.
Зевзеците отдавна промениха значението зад абривиетурата БДЖ - Боже, Доведи ме Жив. Защото знаеш, че ако нещо се случи, сам се оправяш. А опасност нещо да се случи има, и то не само в БДЖ.
Както казва и кондукторът от влака, който е един от тримата обвиняеми по делото - той е само кондуктор, не е спасител.
Така че вържете си червените конци на ръката и се надявайте днес да ви е добър ден. Реформи у нас се извършват бавно, а вагони се купуват още по-бавно.
