Шест месеца и малко отгоре - толкова минаха от обявяването на извънредното положение в България.
През това време коронавирусът се настани в мислите ни, в навиците ни и в ежедневните ни разговори, а впоследствие съвсем логично достигна момента да се превърне в тривиална тема, която вече няма честта да е новина номер едно в емисиите и сутрешните блокове.
Успяхме да решим милион и една дилеми - как ще ходим на работа, как ще използваме градския транспорт, как ще отидем на ресторант или кино. Като че ли следваме препоръките на Световната здравна организация - "да живеем с вируса".
Един въпрос обаче виси като Дамоклев меч, а косъмът, на който този меч се крепи, изтънява все повече - как ще тръгнат децата на училище.
Наесен с песен, или не съвсем?
От Министерството на образованието засега са категорични - учениците тръгват на училище присъствено, с изработени протоколи за действие при заразено дете в класа. Изключение ще бъде направено за тези с хронични заболявания, макар че семействата, които живеят под един покрив с възрастни роднини, остават със своите притеснения.
За съжаление месеците, в които всички засегнати страни в този казус трябваше да комуникират, отминаха безвъзвратно. Компромисно решение така и не се намери, а седмиците се изнизаха в нападки и обвинения кой е "мангъровец", понеже държи децата му да присъстват в класната стая и не намира дистанционното обучение за ефикасно.
Тази група родители често дори не се грижат за дете в риск, но се оказват по-шумни и по-настоятелни и в момента се опитват да диктуват какво ще се случи в училищата през идните месеци и заклеймяват всеки с различно мнение като убиец.
На 21 август родителски организации и МОН отново не стигнаха до консенсус, а след яловата среща долетяха заплахи за масово спиране на децата от училище, защото според някои родители заплахата е твърде сериозна. "По-добре неуко, но живо и здраво!", категорични са те и са готови на още месеци, а защо не и години между четири стени, за да не допуснат "среща с вируса".
Из печално известните с крайните си мнения майчински форуми действително се срещат потребители, които заявяват, че детето им ще продължи да спазва социална и физическа дистанция, независимо колко ограничения и мъка ще коства това.
Истината е, че подобни вопли не трябва да задушават здравия разум и да го пращат в отпуска до откриването на ваксина, че и след това.
Да, сега е моментът за гъвкави ходове, които може да се наложи да са на принципа "едно напред, две назад" заради деликатната и динамична ситуация. Да, държавата и по-точно образователното министерство не показва достатъчно воля да наложат нестандартни решения - къде от липса на бюджет и кадри, къде от безхаберие.
Но също така е факт, че периодът на изолация и карантина, с които се опитахме да преборим вируса, отмина и може би повече няма да сме свидетели на толкова строги мерки.
Паникьосаните викове, че всеки е потенциална жертва на вируса или убиец-преносител, обаче продължават да не стихват и не само не предлагат решение на ситуацията, a само я нагнетяват и водят до поредния словесен спаринг. С други думи - повече пречат и никак не помагат.
Повечето европейски държави се готвят да пуснат учениците присъствено, макар и със свито сърце и своите притеснения. В някои от тези страни се разигра далеч по-страшна картина, каквато в България, слава Богу, не видяхме. Специалистите пък още се лутат доколко децата играят роля в разпространението на вируса, а мерките като миене на ръце и маски не са магически щит срещу заразата.
Изолация до безкрай, особено причинена на крехката детска психика, обаче също не е решение.
Не бива всеки опит за диалог и търсене на решение, удобно за повечето страни в спора, да бъде засипван с тирада от черни заплахи, че ето, сега, с отварянето на училищата положението ще стане много страшно.
Или със закани, че е по-добре детето да е живо и здраво на всяка цена, макар и тази цена да е то да остане неграмотно и със смазана психика.
Както казахме, време е за гъвкавост и компромисност, която обаче няма как да дойде само от вездесъщата Държава и подопечния ѝ МОН. Но освен за гъвкавост, е време и за малко смелост. Никой не е казал, че ще е лесно...
