Няма зараза, няма опасност за удължаване на извънредното положение и още по-брутално затъване на икономиката - Великден идва и започва великото преселение на народа, едно от няколкото планирани в годината, покрай струпване на почивни дни.
Топлото време и липсата на шокиращи новини около разпространението на коронавируса очевидно са окрилили всички онези люде, струпани на изходите на София, да пренебрегнат всякакви предупреждения на властите и на Националния оперативен щаб да не се пътува и да прекараме празниците у дома.
Когато на кантара са поставени заплаха, която смяташ за по-скоро далечна, отколкото реална, на едната везна, и печено агне с родата някъде из страната, всеки прави своя избор.
Ако не друго, то свещениците в крайна сметка май се оказаха прави - не църквите ще се окажат най-голямото изкушение. В средата на Страстната седмица - време отделено от християнството за пост, молитва и размишления, стотици миряни се отправят не към храмовете, а към трапези из страната.
Може много да се изговори за тази черта от "националния ни характер" да не спазваме правилата, за "вратата в полето", за липсата на отговорност в състояние на криза и т.н. И всичко това поне донякъде ще е вярно.
Големият проблем в тази ситуация се крие другаде - просто все още масово не се разбира сериозността на ситуацията. Истината е, че в тази ситуация по някаква причина България (поне към момента) успя да изтегли дългата клечка и на нашите медици не им се налага да се справят с препълнени инфекциозни отделения и недостиг на апарати за обдишване.
Това обаче ни остави уязвими именно към ситуации като настоящата - правила има, но масово не се спазват, какво остава за препоръките, когато навън слънцето грее така примамливо, а идват и празници.
Междувременно брифинигите на Националния щаб звучат все по-високомерно и нравоучително, което почти обезсмисля ролята им - да дават информация на населението за това какво се случва. В момента те са чиста статистика и намусени отговори на журналистически въпроси (били те адекватни, или тотално тъпи).
Липсата на яснота за това какво въобще се случва в момента, на какъв етап от епидемията сме (според математическите модели), дори липсата на някой, който да поеме лидерската функция и да вдъхне надежда, вяра и чувство за ред и стабилност у хората са не по-малко виновни от самите онези пътешественици, предпочели да пренебрегнат изрични указания за предпазване от риска.
В такава кризисна ситуация населението има нужда от усещането, че някой се грижи за това нещата да се случват по правилния начин. И ако в началото в тази роля влезе шефът на националния щаб ген. Мутафчийски с бащина строгост в гласа, сега поведението му става по-скоро за ролята на дуднещ родител на тийнейджър. Когато някой ти е досаден, а не респектиращ, вероятността да послушаш съветите му също силно намалява.
Същевременно обаче една част от населението наистина продължава да се държи като нацупени тийнейджъри. Ако не желаеш да поемеш отговорност за действията си, винаги ще се намери разбираемо оправдание да не спазваш наложените мерки. Това е.
И да, някои оправдания сигурно може да са наистина валидни. Затова и мерките ни са достатъчно свободни. Но това пък отваря вратата за шмекеруване и минаване между капките.
Но до какво ще доведе цялата тази шарада? Докато някои държави говорят за първи стъпки към връщането към нормалното, на други места властите изваждат вазелина, за да поднесат на гражданите си новините, че блокадите може и маааалко да се проточат.
Това е и простата истина - мерките ще продължат дотогава, докато не започнем да наблюдаваме поне някакви наченки на спад в регистрираните и активните случаи на COVID-19. И колкото повече си стоим вкъщи, ограничаваме контактите и т.н., толкова по-бързо ще стане това.
А от това вече всеки сам може да си прави изводите и за свободи, и за икономика, и за всичко.
