Това е краят. Стилиян Петров и Мартин Петров отпаднаха от състава за контролата с Беларус, вероятно ще бъдат извикани за „бенефис" в безсмисления, но престижен мач с Англия, и после... финито. Така завършва историята за поколението на тези, които имаха талант и нелоши кариера зад граница, но така и не постигнаха нищо с националния отбор.
Преди 9 години България тръгна в европейските квалификации за „Евро 2004" с надеждата на един млад и обещаващ отбор. Водени от Краси Балъков, лъвчетата Бербатов, Стилиян и Мартин трябваше да ни водят към успехи, поне близки до тези на „златния отбор" от 90-те.
Това бяха първите квалификации, в които националният бе подвластен на триото, а по средата им си тръгна и единственият лидер над тях - Балъков. И още от първи опит, поколението на Бербатов-Петров-Петров успя! България стигна европейското в Португалия, където яде бой, но поне сложи основите на един нов национален отбор. Звучеше обещаващо - тези момчета трябваше да ни водят в следващото десетилетие.
Тогава Бербатов бе на 23, Стилиян и Мартин - на 25. Другите ключови фигури в онзи отбор бяха вече на сериозна възраст и след европейското това се превърна в тима на Тримата, плюс Благо Георгиев, Чавдар Янков, Георги Пеев, Валери Божинов, Станислав Ангелов. Около тези хора се въртяха надеждите.
7 лета след португалската експедиция, България вече е напълно нов отбор. Лотар Матеус довърши започнатото от няколко селекционери и се стягаме за първи квалификации от десетилетие без Тримата. Да ги наречем тенори ще е тъжна препратка към онези звезди, стигнали световна слава и признание. Бербатов, Стилиян и Мартин не постигнаха нищо с екипа на България.
Вината не е в тях. По-лошото е дори, че те са последните, които носеха някакво успокоение в сърцето, когато ги видехме да пеят химна в бялата фланелка преди мач. Защото имаха класа. Може би не като на Стоичков и Балъков, но все пак някаква добра, европейска класа. Играха в сериозни отбори, имената им се знаеха от всеки съперник.
Нататък идва поколението на младите, неизвестни за света и неразгадаеми за нас нови национали. От тях вече не очакваме нищо, а просто се надяваме на чудеса. Донякъде тимът изглежда стабилен в началото на „ерата Матеус", не губи мачове. Но със Стилиян и Мартин в състава. От догодина трябва да задържим и надградим над това ниво вече и без тях.
Преди 9-10 години, когато това поколение набираше сила, ЦСКА биеше Шахтьор в УЕФА, а Левски се опъваше на Динамо (Киев) за влизане в Шампионска лига. Всяка година продавахме поне по един-двама в Бундеслигата, имахме най-обещаващото младо чудо на Серия „А". Имаше ни на картата.
В тези години Митко, Стилиян и Мартин си останаха единствената марка за българска футболна класа. В национален отбор, белязан дълбоко и неизлечимо с белега на посредственост, те нямаше как да правят чудеса.
Вероятно разочарованието е било голямо за тях. Стилиян се отказа и се върна, Бербатов го направи безвъзвратно. Вместо да са новият „златен" отбор, тримата останаха в историята като част от поколението на „тенекиените". С такава стойност бе металът, който постигнаха. Симптоматично за футбола ни през първото десетилетие на века. Сега започва период, който ще е по-труден дори от раздялата със „златните" от стария тим. Необходимо е рециклиране на един доста по-посредствен отбор.
От този нов национален отбор чудеса не се чакат. Някаква искра се вижда в Попов, Делев, Манолев, Ники Михайлов и евентуално Гаджев.
Детето-чудо Божинов вече е мъж, но отдавна не кара феновете да настръхват с ударите и пробивите си. Вместо да пренесе в националния някаква италианска или английска зараза, той се разболя от грипа с щам „български футболист". И потъна в сивота. Изходът е в скорошни трансфери на най-доброто, което имаме, някъде далеч отвъд Калотина. Но за интерес и оферти повече се пише, отколкото се преговаря реално.
Преди 10 години сметнахме за трагедия онова 0:6 в Прага и разкъсахме на парчета играчи и селекционера Стойчо Младенов. С разгрома чехите ни пратиха извън световното, а беше финал в групата за място на бараж и класиране.
Ако тогава някой ни бе казал, че след десетилетие само ще си мечтаем за това да стигнем до последен решителен мач в квалификациите, едва ли щяхме да сме толкова крайни. Ние отдавна вече свикнахме да сме извън сметките по средата на битките.
Към Бербатов, Стилиян и Мартин имаше доста критики през годините. Трябвало да водят отбора към успехи, да дават класа, да се раздават повече...
Без тях, уви, нямаше да имаме и малките моментни удоволствия от силните мачове с Хърватия, Холандия, Румъния. Щяхме да сме футболно джудже. Сега пътят ни сочи натам, освен ако поколението на отписаните не се надигне и не опровергае логиката. Защото на играчите на Газиантеп, Шериф, Терек, Ростов, ЦСКА и Левски, никой нормален човек не дава шанс за големи дела. Днес в Минск те трябва да започнат своята глава в историята.
Колко хубаво би било тя да се окаже изненадващо добра.
