Отиващото си лято на 2010-та се оказа горещо не само заради високите температури. За волейбола по-високи от тях се оказаха емоциите около националните отбори.
Още в късната пролет два от четирите представителни тима на страната ни дадоха заявка, че това може да бъде тяхната година.
Най-напред младежите отидоха до малкия словашки град Бардейов и макар мнозина да не ги слагаха в сметките записаха пет победи и безапелационно си гарантираха място на Евро 2010. След тях същото и по същия начин направиха жените.
После в обратен ред двата тима се качиха на почетната стълбичка на големи първенства. Жените станаха втори в Евролигата, младежите - втори на европейското първенство. Все неща, които този спорт не познаваше от над 20 години.
„Как се чувства някой веднага след като загуби мач? Тежко. Среброто е нещо много хубаво, което ще блести от утре. Днес ни е неприятно", заяви минути след като загуби финала на Евролигата селекционерът на женския ни национален отбор Драган Нешич. Вероятно по-същия начин снощи се е чувствал и колегата му начело на младежкия отбор Николай Желязков.
Независимо от загубите в цифрово изражение двамата и техните отбори всъщност осигуриха сериозни победи на България. Защото и двата ни тима взеха нещо повече от медали в Турция и Беларус. Те спечелиха бъдеще.
Волейболистките и младите ни волейболисти всъщност сътовриха истинско чудо с участието си в последните срещи. Клишираният израз не е само оправдание за загубата, а самата реалност.
Поглед дори само към преките съперници на тези финали - Сърбия и Русия е достатъчен, за да убеди в това. И в двете страни почти няма голям град, в който да няма голяма зала, в която отборите да могат да се готвяг.
Младите волейболисти на Сборная се готвиха в Ярославл, докато батковците им от мъжкия отбор тренираха по същото време в специално изградения център в Анапа. Женският национален отбор бе в Подмосковието.
Горе-долу същата е ситуацията в Сърбия.
У нас почти през цялото време младежите и жените си деляха залата в Самоков. Само мъжете са на различно място - във Варна.
Различни са условията, при които се готвят състезателките и състезателите на съперниците ни и през сезона. В Сърбия и Русия, дори онези, които играят в родината си могат да се радват на убийствена конкуренция. А е ясно, че именно тя ражда качеството.
„Нямаме състезатели и добри треньори, които да са конкурентни на световните сили. Наставниците в България не са мотивирани, аз лично не бих се наел да работя в родината. Имаме само един треньор на високо ниво и това е Радостин Стойчев, втори няма. А имаме ли школи с треньори?!", риторично попита преди месец звездата на мъжкия отбор Владимир Николов.
Въпросът е дори по-актуален в женското направление. Там от няколко години едва се събират шест-седем отбора, в повечето случаи с девически състави. Няма ги и битките в евротурнирите.
Затова бавното качване на върха, което прави Драган Нешич е повече от успех. През миналата година той и тимът му взеха бронзови медали, сега стигнаха до среброто.
Талантите, на които даде шанс за изява, вече направиха впечатление и повечето от новия сезон ще се състезават в силни първенства зад граница. Където ще ги научат на всичко онова, което в България им липсва. Загубената битка с националния отбор пък ще доведе до желанието за реванш. И ще им покаже как трябва и как не да се изиграе такъв мач. И когато следващият път момичетата стигнат до финала, той ще завърши по-различен начин.
Същото важи и за младежите. Повечето от тях, за разлика от своите съперници, не получават достатъчно шанс за изява, макар да са част от мъжките отбори.
Изключение правят двама-трима като разпределителят Борислав Георгиев, центърът Венци Рагин, либерото Антон Василиев.
Титулярният ни диагонал на Жани Желязков бе с епизодични изяви през сезона в Левски, Николай Пенчев заигра повече едва през втория полусезон, след като Пирин се раздели с титуляра на този пост Благовест Катранджиев.
За сравнение обявеният за най-полезен играч на първенството в Беларус Игор Филипов е част от основния състав на Ярославич (Ярославл) от руската Суперлига. Която пък трудно може да се сравнява с българската такава, въпреки общото наименование.
Въпреки това отборът ни бе убедителен. И постигна целта, която предварително си бе поставил - да играе финал. След него пътят за развитие е открит. Треньорите в родните отбори вече със сигурност са разбрали, че тези момчета могат да носят отговорността и да получат повече шанс.Самите играчи са по-уверени в себе си.
Някои от тях доказаха, че са готови да попаднат и в мъжкия национален отбор, да получат възможност за изява и в чужбина. И в следващите години да заменят успешно звезди като Владимир Николов и Христо Цветанов. А това ще гарантира, че успехите няма да секнат след тяхното напускане.
С участието си на финали на голямо първенство всеки национален отбор бележи още една победа, независимо от резултата - увлича децата по спорта и ги откъсва от вредните навици. А това е успех по-ценна от всяка титла.
