"Само да ми паднеш в ръчичките", крещи мама Седела на малкия Боб, преследвайки го около къщата с колан в ръката. Момчето е скъсало поредния чифт обувки след епичен мач в махалата и знае, че първите няколко минути след завръщането вкъщи са най-опасни.
Още 3-4 спринта на двора и ще й мине. Че кавга ще има - това е ясно. Но поне няма да чуе как плющи коланът.
Седела няма нищо против футбола. Напротив. Но няма и пари за нови маратонки. Затова предпочита синът й да не гони топката по цял ден.
Бащата на Боб е моряк, който на сушата работи в плантация. Напуска дома, докато детето е още малко и след това се завръща да го види още само два пъти.
Умира, когато Боб е на десет, а с него умира и надеждата на Седела, че бракът й може да потръгне и семейството да върже двата края в Сейнт Ан Париш - на няколко километра северно от Браунс Таун.
Двамата със сина й се местят в Кингстън и попадат в зловещия Тренчтаун - бърлога на престъпници, наркотрафиканти и най-бедните жители на ямайската столица.
Седела и Боб обаче са свикнали на суровия живот. Тя си намира работа, а момчето изобщо не се притеснява от лошата слава на квартала. Тръгва на училище и върши любимите си неща - пише текстове и играе футбол.
Често се прибира чак в полунощ. И често обувките му са скъсани.
Скоро след като заживява в Тренчтаун Боб се запознава с Невил Ливингстън - друго момче от бедно семейство, което всички наричат Бъни.
И двамата обожават музиката и стават неразделни. Слушат американско радио и особено харесват програмата на Ню Орлиънс, в която звучат хитовете на Къртис Мейфийлд, Рей Чарлс, Брук Бентън и Фатс Домино.
Не след дълго Боб взима твърдото решение, че ще стане музикант. Но както добре знаем - музикант къща не храни. Напуска училище и започва работа като заварчик.
В същото време развива музикалните си умения благодарение на ямайския певец Джо Хигс, който живее в същия квартал.
Хигс се занимава безплатно с Боб и Невил, а по време на един от уроците по пеене двамата приятели срещат Питър Макинтош, който по-късно става известен на света като Питър Тош.
"Влюбих се лудо в музиката малко преди футбола - споделя Боб за вътрешната борба между двете страсти, която раздира сърцето му. - Ако беше обратното, можеше да е опасно. За мен футболът и пеенето вече са опасни. Времената са такива, че един конфликт на терена може да разпали дори война, а песните ми са за мир и любов."
През 1963 г. Боб, Невил и Питър създават бандата The Teenagers, която по-късно е преименувана на The Wailers. Техните песни за любов, вяра и бунтарство бързо завладяват света. Но дори и невероятната популярност, която придобива Боб, не го откъсва от футбола.
Концерт, дълго турне или разходка - в раницата на Марли винаги има място за топката. Фоторепортажите от музикалните пътешествия на групата повече приличат на подготвителен футболен лагер.
Ако звездите, не са на сцената, значи играят футбол. Къде играят? Това е отделен въпрос. Навсъкъде - в хотела, в парка, в коридора или... зад сцената.
В групата дори имали фланелки с буквата "М" до сърцето, които обличали за специалните мачове.
"Марли беше голям футболист - спомня си продуцентът Лий Пери. - По време на турнетата винаги носеше топка със себе си и я вадеше във всяка свободна минута, която имаше. Ако не беше такъв музикант, със сигурност щеше да играе за някой ямайски отбор".
Когато свърталището Тренчтаун вече е просто далечен спомен и Боб Марли е световна знаменитост, звездата организира безброй мачове и турнири в Хоуп Роуд - най-баровският квартал на Кингстън. Двубоите са футболни празници, а в тях се включват местни бизнесмени, шофьори, инженери... На който му се рита, е добре дошъл. А продавачите на банани дори имат свой собствен тим.
Тълпата е шарена по всички показатели, но хората са единодушни, че няма по-техничен от Боб Марли.
"На терена той беше перфекционист – спомня си близкият приятел на музиканта и основател на музея на легендата в Ямайка Невил Гарик. – Обичаше да е лидер, но винаги бе готов да стане черноработник в името на отбора. Предпочиташе да играе по фланга и притежаваше всички качества да бъде изключителен халф - дрибъл, техника, скорост. Също така имаше и много силен удар."
Музикантът поддържа приятелски отношения с редица известни фигури от света на футбола, сред които е и неговият мениджър Алън Коул. И до ден-днешен той се смята за един от най-ярките таланти на футбола в Ямайка.
Боб и Алън са свързани не само с приятелство и работа, но и тренират заедно. Коул се грижи за физическата подготовка на звездата и бяга с него сутрин в парка, а вечер на плажа. Често кросовете се превръщат в състезания между двамата.
Приятели на Марли си спомнят, че приемал болезнено загубите и винаги искал реванш в случай на неуспех.
"Светът е футбол. Цялата вселена е футбол. Обичам да го играя, защото се искат специални умения, за да си добър футболист. Обичам футбола, защото той е свобода", казва Марли през 1979 г.
Приживе Боб се възхищавал на трима играчи: Пеле, младия Марадона и Освалдо Ардилес.
През 1978 г. групата е на турне в Щатите, а автобусът е обурудван с телевизор, за да може Марли да гледа срещите от световното първенство. Винаги гледал мачовете без звук, защото коментаторите го разсейвали. Възприемал играта като на наука и казвал, че се нуждае от обстановка сякаш чете книга.
Боб си падал най-вече по латиноамериканския футбол и бил страстен почитател на Аржентина. Когато през 1978 г. Ардилес преминава от Уракан в Тотнъм, негов приятел от британската звукозаписна компания Island Records му изпраща фланелка с номера на новото попълнение на "шпорите". Боб бил толкова щастлив и я пазел като очите си. Обличал екипа само пред скъпи гости.
В крайна сметка лудата любов към топката му изиграва жестока шега.
През 1977 г. той лети за концерт в Париж и не може да устои на предложението на френски журналисти да поритат в близост до хотела.
"Нямаше подходящи обувки и беше със сандали. При едно единоборство изхвърча нокътят му на палеца. Каза ни да продължим и отиде в хотела, където лекар проми раната и го превърза", спомня си Невил Гарик.
Боб вече бил контузвал този пръст преди две години, но както тогава, така и във Франция, махнал с ръка и не обърнал внимание. Турнето приключило и музикантът се отправил към Америка, където се била преместила майка му.
Останал за кратко, тъй като не се чувствал добре.
Под натиска на съпругата си се съгласил да замине за прегледи в Англия, където кръвните тестове показали, че има злокачествен меланом. "Имате рак на кожата", била присъдата на лекаря, а по ирония на съдбата една от причините за развитието на заболяването била контузията на палеца.
"Този тип рак е много рядък при тъмнокожите и Боб вярваше, че лекарите, които са го диагностицирали, бъркат. Марли нямаше вяра дори на много известен чернокож хирург от Маями, който се отнасяше много добре с него", пише жена му Рита Марли в книгата "No Woman No Cry".
"Ако Боб се съгласи да ампутират пръста, може да бъде спряно разпространението на болестта", казва лекарят, но Марли решава, че това е лудост. "Как ще изглеждам по време на концертите? Никой не иска да гледа сакати", гневно реагирал Боб.
Един от последните си мачове Марли играе в Лондон през 1980-а по време на турнето след издаването на албума Uprising.
На 16 юли тимът на Боб, в който са Невил Гарик, барабанистът му Алвин Патерсън и готвачът Невил Гилбърт се срещат с отбор на популярния британски реге певец Еди Грант. Мачът се играе в близост до стадиона на Фулъм, а ямайците обръщат от 0:2 до 5:2.
Боб успява да изнесе още два концерта в Щатите, след което губи съзнание по време на сутрешен крос в парка. Заминава за Мюнхен при известния онколог Йозеф Исела, където провежда курсове по химиотерапия. Остава осем месеца, но безрезултатно.
В началото на май 1981 г. Марли иска да види родната Ямайка за последен път, но полетът му от Германия никога не достига до крайната му цел. Състоянието му се влошава рязко и самолетът се приземява във Флорида, където умира.
Малко преди смъртта си Боб се обръща с молба към бившия бразилски национал и негов добър приятел Пауло Сезар Кажу да му помогне за откриването на голяма футболна академия в Ямайка. Той се съгласява, но идеята остава нереализирана.
"Кой би помислил, че това хоби и тази любов ще му донесат такива последствия - чуди се продуцентът Лий Пери. - Но вероятно пак нямаше да се откаже от футбола, дори да знаеше какво ще се случи. Такъв беше той."
Доста символично е, че най-големият концерт на Марли се провежда на стадион "Сан Сиро" в Милано и на него присъстват 100 000 души.
Боб е погребан в родината си. В криптата му е любимата му китара, стрък канабис, пръстен (подарък от етиопския принц), Библията. И футболна топка... Дори на небето Боб не може без нея.
