Бразилската звезда Робиньо бе осъден на 9 години затвор за изнасилване на 22-годишна албанка. Инцидентът се е случил в дискотека в Милано през 2013 година, докато бразилецът носеше цветовете на „росонерите“.
Още петима мъже, участвали в гнусния акт, също получиха присъди. 33-годишният полузащитник има възможността да обжалва наказанието си.
Само девет дни (15 ноевмри) преди произнасянето на присъдата, интервю на бразилеца, публикувано в Daily Mail, се опита да представи Робиньо като вече пораснал мъж и оставил зад себе си купоните и скандалите по терена.
Бразилецът бе непрестанно заснеман как се забавлява по клубове по времето си в Манчестър Сити, където се засече и с българина Мартин Петров, като не пропускаше нощния живот и докато беше в Реал Мадрид и Милан.
Ето и материала на Адам Крафтън за Daily Mail:
Слизайки от кабриолета си и пристигайки в стая на тренировъчното игрище на Атлетико Минейр, Робиньо се усмихва широко и се провиква на манчестърски диалект „Хайде, сините!“
„Ха-ха-ха“, продължава да се смее. „Това ми напомня, че трябва да ида до Манчестър и да видя Габриел Жезус как вкарва. Какъв футболист само – силен, бърз, голяма надежда за Бразилия. Как е Чапи (Лес Чапман, отговарящ за екипировката в Сити)? Трябва да се видя и с него. Той ме учеше на английски, а аз него – на португалски. Вкъщи още имам бутонки, с които съм играл в Сити, и фланелка, окачена на стената.
Харесвам Манчестър – клуба, ресторантите... да не забравяме и дискотеките. Ха-ха-ха! Бяха ми създали грешен имидж. Обичах да излизам, да, но английските момчета ходеха по такива места по-често от бразилците! Джо Харт беше там през цялото време, Майка Ричардс също, Шон Райт-Филипс... всички излизаха постоянно. Но снимаха само бразилците.“
Робиньо бързо дава заявка, че ще бъде приятна компания. Бразилецът вече е на 33, но продължава да носи момчешката си усмивка. Следващото лято ще се навършат 10 години, откакто Манчестър Сити шокира света, плащайки 43 млн. евро на Реал Мадрид за него, като го направи и най-скъпоплатения футболист във Висшата лига със седмична заплата от 160 000 паунда.
Като тийнейджър в Сантос, Робиньо носи прякора Пелезиньо (Малкия Пеле), а Краля е един от първите, които се изказва ласкаво за таланта му. Робиньо бе първият звезден трансфер в ерата на шейх Мансур, а бразилецът пристигна на „Етихад“, след като Сити бе загубил последния мач от предишния сезон с 1:8 от Мидълзбро.
„С цялото ми уважение към играчите, с които играех, но щеше да ми бъде много по-лесно със сегашните. Спомням си последния ден на трансферния прозорец. Тик-так... агентът ми се обади и ми каза: „Имаш шанс да отидеш в Сити. Там има още бразилци – Елано и Жо.“ И отидох.
Два месеца по-рано говорих с мениджъра на Челси Фил Сколари (Луиш-Фелипе Сколари – б.а.), но от Реал Мадрид блокираха трансфера ми, защото не искаха да ме продават на директен съперник от Шампионската лига.“
Явно Робиньо наистина е искал да отиде в Челси, тъй като на пресконференцията при представянето си като играч на „гражданите“ каза: „В последния ден Челси ми направи страхотно предложение и аз приех.“ Тогава репортер го поправи: „Искате да кажете Манчестър Сити, нали?“ „Да, Манчестър, извинявайте!“, отговори Робиньо.
Бразилецът бе истински диамант по времето в родината си. Веднъж в Сантос дори си изкара жълт картон за това, че унижава съперник с твърде много финтове. Той беше бърз, можеше да подава, да вкарва голове, да изпълнява преки свободни удари. Притежаваше истинска бразилска магия в краката си.
Мигновено се превърна в звезда в Сити под ръководството на Марк Хюз, вкарвайки 12 гола до Нова година в първия си сезон.
„Когато пристигнах, Майка Ричардс ми каза, че светът едва сега започва да взема Сити насериозно. Преди никой не уважавал Сити. Но сега „сините“ се издигат. Няколко пъти говорих и с шейх Мансур. Каза ми, че клубът ще стане толкова голям, че да може да привлича футболисти като Кака и Лионел Меси. Кака беше близо. Но Меси...
Мисля, че Меси просто бе прекалено голям за тях. Но проектът ми хареса. Шейхът имаше амбиция да създаде един от най-добрите отбори в света и вижте ги сега. Имат най-добрия мениджър в лицето на Пеп Гуардиола и могат да се мерят с всеки.
Спомням си, че бихме Хъл с 5:1 и един фен дойде при мен. Беше толкова емоционален. Не можеше да си спомни кога за последно Сити е печелил с толкова голяма разлика. Бях там и когато пристигна Карлос Тевес. Обичах съперничеството с Фърги и билборда „Добре дошли в Манчестър“.“
С напредване на сезона формата на Робиньо спадна. Дори напусна отбора по време на лагер в Тенерифе, защото му била обещана ваканция. Съблекалнята също започваше да се настройва срещу него.
„Белами... О, Белами! Спомням си, че играх лошо срещу Арсенал. Тъкмо се бях прибрал от мач на Бразилия и бях мъртъв – напълно изтощен. Крейг Белами започна да рита и да блъска в съблекалнята. Крещеше ми. Не говорех много английски, но разбрах накъде бие. Крещеше. „Хайде, шибаняко, хайде!“ Сборичкахме се, но на следващия ден всичко беше точно.
Много харесвах Хюз – инцидентът в Тенерифе беше единственото ни неразбирателство. Тогава още бях млад. Бях различен. Липсваше ми зрялост и да знам къде е границата, не мислех, не знаех къде да спра и да мисля за последствията от действията си. Това идва само с възрастта. Със сигурност, днешният Робиньо щеше да постъпи по различен начин.
Не съм съгласен с мненията, че играех различно от това, което показвах у дома. Отборът, като цяло, играеше по различен начин. И още – никога не ме е било страх от физическия сблъсък. Докато растях в Бразилия, са ме ритали много. Но в Италия бе най-трудно да вкараш. Онези момчета наистина обичаха да се защитават. Но Рио Фърдинанд е най-добрият защитник, срещу когото съм се изправял – силен и бърз. Никога не те риташе. Беше толкова добър. Колкото и пъти да стъпваш върху топката, никога не гледаше краката ти, а само нея и шпагатите му бяха толкова точни, толкова чисти. Винаги стигаше до топката и само до топката.“
През 2010-а Робиньо се завърна в Сантос под наем. „Роберто Манчини не ме използва правилно. Трябваше да си осигуря място в националния отбор за Световното първенство. Трябваше да играя, затова се върнах в Бразилия. Манчини ме товареше с много дефанзивни отговорности, ограничаваше ме. А аз обичам да съм свободен. Истината е, че исках да играя дълго там и да бъда запомнен. Знаех, че клубът ще се издигне.“
Въпреки всичките си недостатъци, Робиньо имаше невероятна кариера. Със своите 100 мача за Бразилия той е шестият играч във вечната ранглиста на „селесео“ по този показател. В Реал Мадрид делеше една съблекалня с легенди като Зинедин Зидан, Раул, Дейвид Бекъм и Роналдо. В Милан игра с Андреа Пирло, Роналдиньо и Златан Ибрахимович.
„Златан! Обичаше да казва, че той е убедил Милан да ме вземе. „Тук си заради мен.“ Дали е арогантен? Да. Но в добрия смисъл. Просто е уверен в таланта и възможностите си. За мен, това е всичко, което един топ нападател трябва да притежава – шоумен и победител. Веднъж реши да предизвика Дженаро Гатузо на джу джицу. Това беше един безстрашен мъж срещу Златан, който има черен колан. Кой победи, ли? Златан! Златан винаги побеждава.
Много харесвах Дейвид Бекъм в Реал. Нито един от двамата не говореше много испански, но се разбирахме. Упражнявахме преки свободни удари заедно. Кой беше по-добър? Той. Но не можеше да дриблира като мен!“
След звездните си мигове в Реал, Сити и Милан, Робиньо игра още веднъж за Сантос през 2014/15, след което мина през китайския Гуанджоу Евъргранде, а от февруари 2016-а е играч на Атлетико Минейро. Талант, за който дори Пеле се изказваше ласкаво на времето, Робиньо стана шампион с всички отбори, за които е играл. С изключение на Сити.
„Мисля, че развих потенциала си напълно. Но най-много съжалявам, че не успях да спечеля трофей за феновете на Сити. Това е нещото, което ме кара да съжалявам.“
Ако го попитате сега, отговорът му най-вероятно ще е различен.
