Директен футбол, водопад от голове от статични положения, волейболни блокове в наказателното поле и най-вече - пълен провал на притежанието на топката.
Логичният резултат бе и световен шампион, който съвсем доброволно се отказа да играе с нея. Стилът „Премиършип" тотално доминираше по руските терени, а трите отбора с най-ясно изразен вкус към разиграването - Испания, Германия и Аржентина, не успяха да добутат до четвъртфинал.
Именно английското лоби бе най-силно сред Голямата осмица - Висшата лига бе представена от цели 40 футболисти, а петима от титулярите на Франция също обличат екипите на клубове от Острова. Махалото на играта се върна в предишната позиция, след като доскоро бе в другата крайност - тики-така. Нищо ново. Животът, а и футболът, са непостоянни.
Моделът „притежание" - ръкополаган според епохата като „Меноти", „Холандия", „Кройф", „Барселона", „Испания" - днес отстъпва.
Дали обаче трябва да го погребваме? Дали обяснението не е далеч по-прозаично: просто не бе представен на Мондиал 2018 като хората? Испания, знамето на този стил, влезе в турнира с треньорски трус, с вече пенсиониран Иниеста и с потресаващо слаб вратар. Германия падна жертва (и) на скандалите покрай онази сцена с Йозил, Гюндоган и Ердоган, която разцепи колектива. Аржентина пък бе океан от гафове.
От другата страна каузата на директния футбол се бранеше от хора, излъчващи вяра, оптимизъм и дисциплина. Достатъчно е да наложим елегантните Дешан или Саутгейт до нашарения Сампаоли, за да си обясним много от събитията на последния турнир.
Така изглеждат нещата на повърхността: финият стил, естетиката и стремежът към креативност бяха разгромени от здравите биткаджии, свръхзвуковите спринтьори и канарите от мускули.
Поне за момента. Историята на футбола учи, че при всичките капризи на успеха, по-често победител излиза този, който се стреми да играе правилно, остроумно и нападателно, отколкото на юруш или с шмекерии. Нерядко дори купите се оказват недостатъчно алиби за отказа от съзидание - самият Дешан отнесе критики в родината си за „циничния", пък бил той и шампионски, стил.
Да, печели се и по двата начина, но сумарно по-често и по-убедително триумфират първите. Има само едно едно условие - трябват ти добри изпълнители. В противен случай дори 1174 паса (колкото направи Испания срещу Русия) няма да са ти достатъчни.
„Citius, altius, fortius" е вечната олимпийска лема. Най-бързият и най-високият е най-добрият. Не и във футбола - тази магическа и непредвидима игра, по-предателска от всяка друга.
Във футбола най-добър не е нито най-бързият, нито най-силният, нито най-високият. Поне в повечето случаи. Нито Кройф, нито Лоу, нито Меси, нито Симонсен, нито Паоло Роси, нито Баджо, нито Зидан са такива. Всеки от тях спечели „Златната топка", без да изпълнява дори едно от тези условия. И още доста като тях. Марадона и Ромарио не взеха най-голямата индивидуална награда само заради регламента. Футболът си остава играта на гениите, макар че Франция и сумарно този мондиал се постараха да ни убедят в обратното.
Това световно, а и последното издание на Шампионската лига отново поляризираха играта - върнаха ни десетина години назад към идеологическите сблъсъци между „доброто" и „лошото" ченге, Гуардиола и Моуриньо. В единия ъгъл на ринга отново е креативното начало, в другия - пресметливата стратегия. Вярно е, триумфът на „петлите" бе добре мотивиран. Те имаха ясен план, изпълниха го по брилянтно, независимо дали ни харесва или не. Проблемът е, че Красивата игра има... проблем - и той съвсем не е триумфът на Франция, а на статичните положения. Защото, когато футболът стане зависим от фаулове, корнери и дузпи, той се превръща в хазарт. Това чувство оставиха не само мачовете на Англия, флагманът на тази философия.
Всичко вероятно се дължи на оскъдицата от индивидуален талант и на доминацията на схемите.
Черната дъска обсеби зеления терен. Кръгове, триъгълници, квадрати, вектори - треньорите се превъплатиха в учители по геометрия и футболът стана труден за преглъщане. Изключенията бяха твърде редки - четвъртфинала Белгия - Бразилия, откриващото шоу между Испания и Португалия, два-три мача на Хърватска, плюс това-онова от симпатяги като Перу, Мароко и Мексико. Постна манджа за най-голямото футболно угощение.
Истината е, че никой не наложи истинска доминация, в това число и прагматичният шампион Франция. Това по-скоро бе мондиалът на звучните провали, а не на легендарните триумфи - от персоналното сгромолясване на Меси, Роналдо и Неймар до груповите катастрофи на Германия, Испания, Аржентина и Бразилия. Ако не броим Модрич и Ракитич, не видяхме плеймейкъри от класически тип, които да владеят цялостно играта - хора като Коутиньо, Азар, Гризман и Де Бройне са страхотни, но само в последните 30 метра. Това бе мондиалът на поддържащите роли, не на главните.
Още от самолета Дешан се отказа от идеята да контролира топката.
Франция доминираше, но в други компоненти - откриване и използване на празни пространства, числено надмощие в своята половина и т.н. Играта й обаче не очерта тенденция. През 2013 г. „петлите" станаха световни шампиони до 20 г. с Погба и Кондогбия в средата на терена - мускули и вертикален футбол в услуга на отбора.
Във Франция не се зарадваха особено на триумфа във финала, в който Уругвай бе по-добрият отбор, а героят бе вратарят Ареола, спасил повече дузпи след нулевото равенство в редовното време и продълженията. Титлата бе спечелена без блясък. Пет години по-късно историята се повтори на голямата сцена. Кондогбия бе заменен от Матюиди, до него бе Погба, а Канте - отзад. Централният нападател на световния шампион (Жиру) не стреля нито веднъж в рамките на вратата.
През 1982 г. Франция не спечели купата, но плени света с халфова линия, съставена от Тигана, Платини, Жирес и Женжини.
В играта им нямаше прагматизъм и заради това загубиха полуфинала с ФРГ. Но те се забавляваха и историята ги запомни. И до днес онова поколение е на пиедестал - което едва ли ще кажем след трийсетина години за настоящите герои на Франция.
Така ще е и с тези на Англия - Трите лъва повториха полуфинала от 1990 г., но ултрапрагматизмът на Саутгейт не издържа сравнението с художници като Уодъл, Гаскойн, Барнс или Биърдсли. Да не говорим за Бразилия на петте „десетки" от 1970 г. или за онази от 1982-ра със Сократес, Фалкао, Жуниор, Зико и Серезо.
И все пак изборът за играч №1 поне е някаква утеха. Нито най-бързият, нито най-високият, нито най-силният стана емблема на турнира. Франция е шампион, но за Красивата игра е добре децата да искат да са като Модрич, а не като Погба.
