Нямах нищо. Ние нямахме нищо. Но живеех, сякаш имах всичко.
Ако мога да ви кажа само една тайна за живота ми, тя ще бъде, че всеки може да бъде щастлив. Всеки може да обича тази игра. Ако не мислех така, приятелю, нямаше сега да бъда отказал се вече бивш ляв бек, който игра за Франция, Ювентус и Манчестър Юнайтед.
Може би все още щях да седя пред някой магазин в Париж и да прося за пари за сандвич.
Не се шегувам. Когато растях в Лез Улис, едно от предградията на Париж, живеех с родителите си и някои от братята и сестрите ми. Аз имам цели 24. (Отново не се шегувам!) Бяхме около дузина души в къщата. Баща ми успяваше да ни издържа със заплатата си на посланик. Благодарение нея успяхме да се преместим от Сенегал, където съм роден, в Брюксел, а след това и в Лез Улис. Но когато бях на 10, се разведе с майка ми. Тръгна си и взе дивана, телевизора, дори столовете.
Все още го обичам до смърт, но ни остави в тежка ситуация. Трябваше да спя с двама от братята си на един матрак. Единият от нас спеше с главата до краката на другите двама, за да можем да се побираме. Когато храната беше готова, нямаш право да чакаш, иначе оставаш гладен. По-големите ми братя и сестри си намираха работа и помагаха, колкото можеха, но след това се задомяваха. И така, един ден останахме само аз, майка ми и най-малката ми сестра.
Тогава трябваше да изляза на улицата.
Мразя, когато хората използват думата „гангстер“. Когато растеш в подобен квартал с гангстерски стрелби и убийства, правиш, каквото трябва, за да оцелееш. Често се биех. Крадял съм храна, дрехи, видео игри. Просил съм. Такова беше детството ми в Лез Улис. Но бях щастлив. Винаги съм щастлив.
Знам, че много от вас са гледали видеата ми в Instagram, в които правя доста лудории, а накрая казвам: „Обичам тази игра!“. За мен това означава „Обичам живота“, а чрез видеата мога да го споделям с всички. Но не съм се научил да се радвам на живота сега или след като станах богат и известен. Ако ме познавахте като малък, щяхте да знаете, че винаги съм бил такъв. Танцувах постоянно, носех различни костюми и перуки, разменях шеги със сестрите си. Обичам да ги разсмивам. Когато гледат някое от видеата ми, веднага се сещат, че съм правил подобни неща и на 5 г.
Как е можело да съм толкова щастлив с толкова малко? Заради майка ми. Знаех колко усилено се труди, за да ни издържа, и осъзнах, че нямам никакво право да се оплаквам. А и каква щеше да е ползата? Защо, вместо това, да не бъда позитивен?? Ако вярваш, че нещо хубаво ще ти се случи, то се случва.
Нека ви дам пример. В първия ден от училище ни попитаха какво искаме да станем, като пораснем. Съучениците ми отговаряха традиционно – „адвокат“ или „лекар“. Аз написах „футболист“. Учителката ме изправи пред целия клас и ме попита: „Патрис, наистина ли мислиш, че от 300 деца в това училище, точно ти ще станеш футболист?“ Веднага отговорих с „да“. Всички прихнаха да се смеят.
И дълги години имаха това право. Играех добре, но никой не ми предлагаше договор. До 1998-а, когато бях на 17 г. Играех в един турнир на закрито с приятели и един човек ме попита дали искам да отида на проби в Торино. Всичко, което знаех за него, бе, че притежава ресторант в Париж, но реших да му се доверя. Каза, че ще ми звънне на следващия ден.
Прибрах се, мислейки си, че няма да го направи, но той се обади и тръгнах за Торино с него. Не ми предложиха договор, но се срещнах с един от шефовете на Марсала – сицилиански клуб в трета дивизия. Попита ме дали искам да играя за отбора му и аз се съгласих. Отлетях обратно за Париж и знаех, че този малък отбор в Сицилия е вратата ми към рая.
Но първо трябваше да се докажа. Казаха ми, че ще се запозная с новите си съотборници в някакво планинско селце в Северна Италия, където провеждат тренировките си. Никога не бях пътувал сам зад граница. Не говорех италиански. Тръгнах само с бележка, на която бях написал домашния ни телефон. Пътувах с влак до Милано, където трябваше да хвана друг влак, за да стигна до селцето. На гарата в Милано имаше от онези големи табла с разписанията като филмите, на които буквите се сменят, нали се сещате? Погледнах го. Погледнах си билета. Къде ми е влакът?
Тогава до мен се доближи непознат човек. Можех да позная, че е от Сенегал. Видях и че е само с едно око. Каза ми: „Здрасти, братко, как си? Изглеждаш ми тъжен и май си се загубил.“ Погледна билета ми и добави: „Влакът ти тръгна преди около час.“
Не знаех какво да правя. Показах му бележката с телефонния ми номер. Той звънна и майка ми вдигна. Когато разбра, че съм си изпуснал влака и че съм на гарата с непознат човек, полудя и започна да крещи в слушалката: „Качи го на първия влак обратно за Париж!“
Тогава непознатият й отговори: „Не се притеснявай. Утре ще го кача на правилния влак.“ След това ме отведе у тях. Нахрани ме и ми позволи да спя на пода, заедно с още осмина непознати. В 6 сутринта ме събуди, заведе ме до гарата и ме качи на влака. И до днес не знам кой беше този човек, но съм му благодарен от цялото си сърце.
Най-накрая съм в правилния влак. Но не знаех къде да сляза. Знаех само името на гарата, защото онзи непознат ангел ми го бе написал. Питах постоянно хората във влака на всяка гара: „Тази ли е? Тази ли е?“ След известно време около мен бяха останали само три монахини. Започнах да питам тях. След третия или четвъртия път започнаха малко да се дразнят, но в крайна сметка слязох на правилното място.
Огледах се, но около мен нямаше нищо. Нямаше дори пейка. Чуваше се само вятърът. Помислих си: „Добре, ето сега вече се изгубих. Нямам телефон. Няма го ангелът. Няма ги и монахините. Как ще се справя?“ И реших да чакам. Минаха пет минути. 10 минути. Половин час. Час. Два часа. Никой не идваше!
Започна да се стъмва. Минаха шест часа. Тогава най-накрая видях да приближава кола. Беше шефът на клуба. Извини ми се, след което ме закара до хотела, където ми дадоха тренировъчен екип и бутонки. Погледнах се в огледалото. Това беше най-щастливият ден в живота ми и веднага звъннах на майка ми: „Мамо, можеш ли да повярваш? Тези хора ни сервират храна! Ядем с три комплекта прибори!“ Тя се разплака.
Никога няма да забравя първия си ден в Сицилия. Още с пристигането ми, едно дете и баща му започнаха да ме сочат и поискаха снимка с мен. Казах си „Еха! Не съм изиграл и една минута за този отбор, но хората вече знаят кой съм?“ Попитах ги защо искат да се снимат с мен, а детето отговори: „Защото досега не сме виждали чернокож човек.“
Добре дошли в Сицилия.
Съотборниците ми също бяха изненадани да ме видят. Бях единственият чернокож футболист в тима. Хората там не разбираха много неща за чернокожите хора, но не бяха расисти. Всъщност, сицилианците са доста гостоприемни. Често ме канеха на вечеря в домовете си, когато се разхождах по улиците. Приветстваха ме и ми казваха: „Ти си един от нас.“
Неприятностите идваха при гостуванията. Феновете крещяха маймунски звуци, показно отхапваха банани. Беше много тежко. Но аз съм от Лез Улис. И съм издръжлив. Тези неща само ме направиха още по-силен.
Година по-късно отидох в Монца в Серия „Б“, а след още една се върнах във Франция в тима на Ница в Лига 2. Тогава играех като нападател, но когато левият ни бек се контузи, треньорът Сандро Салвиони ме върна назад. Полудях. Изкрещях му, че не може да прави такива неща. Бях ядосан, защото играех добре. След известно време Салвиони дойде при мен и ми каза: „Пат, знаеш ли защо играеш толкова добре на тази позиция? Защото я ненавиждаш.“
И беше прав. Атакувах като луд само и само да докажа на всички, че съм нападател. Изкарвах целия си гняв в мачовете. Във втората си година бях избран в Отбора на сезона и спечелихме промоция. Бях трансфериран в Монако – един от най-големите клубове във Франция. Тогава получих и първата си наистина солидна заплата. И купих къща на майка ми.
Но се сблъсках с нови трудности. Хората винаги ще си спомнят, че играхме финал в Шампионската лига през 2004 г., но най-незабравимият момент в Монако за мен бе след един мач за националния отбор на Франция до 21 г. Бях настъпен от противник. В болницата казах на треньора на Монако Дидие Дешан: „Много ме боли. Не мога да играя. Не мога дори да ходя!“
Но отборът имаше нужда от мен и лекарите опитаха всичко, за да облекчат болката. Но нищо не помагаше. Тогава един от тях предложи да пробвам по „старомодния начин“ и каза: „Просто пъхни пилешко филе в обувката си.“ Прозвуча ми налудничаво, но аз обичам да пробвам нови неща. Затова отидох при кварталния касапин.
Той ме погледна учудено и попита: „Какво имаш предвид“. Отговорих му: „Парче пилешко месо, малко.“ „Малко? Защо?“, отвърна той. И тогава му казах: „Ще го сложа в бутонката си.“ Разбира се, той се спука от смях. Взех си пилето и се прибрах вкъщи. Поръчах си нови бутонки – едни 42,5 и едни 44 номер. Пробвах с пилето на тренировка и се чувствах добре. Така играх с пилешко месо в обувката четири месеца. Не тренирах с него (майка ми никога няма да ми прости, че съм пилял толкова много храна), но преди всеки мач минавах през касапина.
Пилето ми помогна толкова много, че през януари 2016-а отидох в Манчестър Юнайтед. Може би, помните, че дебютирах в дербито срещу Манчестър Сити. Това е голямо дерби. Мачът започна в 12:45 ч. (14:45 ч. българско време – б.а.), което не е традиционен час за французин. Не обичам да закусвам и не знаех какво точно да ям, за да съм готов за мача. Избрах паста и боб. Призля ми. Започнах да повръщам. Качих се в стаята си и се почудих какво да правя.
„Дали да кажа на Фъргюсън, че ми е зле и че не мога да играя? Не, Патрис, не можеш! Ще си помисли, че си се изплашил. Трябва да играеш.“
На път за стадиона в автобуса ми се виеше свят. Беше слънчево и горещо. В Манчестър! Можете ли да си представите... Скочих за една топка срещу Тревър Синклеър. БУМ! Лакът в лицето ми. Кръв навсякъде. Не бях на себе си. Нали знаете как в анимационните филмчета излизат едни балончета над главите на героите, които показват какво мислят? Моето показваше: „Боже Господи, този е супер бърз и безумно мощен. Беше толкова хубаво в Монте Карло...“
На почивката падахме с 0:2. Фъргюсън беше бесен и крещеше: „А ТИ, Патрис. Достатъчно! Сядаш на пейката и ще гледаш, докато се научиш какво е английският футбол!“ Свалих бутонките си и избърсах кръвта от лицето си. Загубихме с 1:3. Бях съкрушен.
Няколко месеца по-късно Франция обяви състава си за Световното първенство през 2006 г. Съотборниците ми Луи Саха и Микаел Силвестре бяха извикани, но не и аз. Този път наистина се сдухах. Бях бесен. Прекарах цялото лято във фитнеса, гледайки как моите съотборници стигат до финала... до финала. Финалът! Представяте ли си?! Знаех, че трябваше и аз да съм там!! Сериозен съм, исках да изпочупя всичко. Тренирах като луд. Повече тежести, повече повторения. Повече болка. Дори не отидох на почивка.
Не бях разбрал какво означава да играеш за Юнайтед. Бях се помислил за големия футболист, но Юнайтед е по-голям от всичко. Дори и да играеш срещу петодивизионен отбор, пак ще дойдат 76 000 души да те гледат. В Монако играехме пред 6000. Беше тихо и се чуваше, когато някой телефон звънне на трибуните. Не се шегувам.
Когато започнах предсезонната подготовка с Юнайтед, бях по-силен и по-бърз от всякога. А след това, пффф... нямаше кой да ме спре. Затова смятам, че мачът срещу Сити беше най-важният за мен в Юнайтед. Нуждаех се от този опит, за да разбера, че съм никой. Тогава наистина си казах: „Трябва да работиш усилено, приятелю.“
В Юнайтед намерих себе си. Сега ще ви обясня. Няма да повярвате, но преди мач в съблекалнята всички пеехме и танцувахме. Аз бях диджейят, пусках рок, рап, R&B. Фъргюсън влизаше с думите: „Каква е тази музика, по дяволите?“ И тогава му пусках малко Синатра. Беше си истинско парти. Но когато дойдеше време за мач, Шефа (сър Алекс – б.а.) прочистваше гърлото си и всичко се променяше моментално. Музиката спираше. Всички млъквахме. Превръщахме се във войници, готови да умрем един за друг. Промяната беше изумителна.
Този характер и професионализъм беше характерен за Юнайтед. Забавлявахме се, но когато дойдеше време за работа, работехме. Това е закодирано и в моето ДНК. Затова и толкова силно обикнах този клуб. Имаше моменти, в които отдадеността ми към Юнайтед заплашваше връзката със семейството ми. Мислех си дали не прекалявам.
На трибуните на „Олд Трафорд“ висеше един банер:
ЮНАЙТЕД ДЕЦА ЖЕНА
В ТОЗИ РЕД
Забавен е. Но, честно казано, точно това ти трябва, за да успееш в Юнайтед. Изисква се голяма отдаденост, за да играеш за този клуб. Например, първото нещо, което направих, след като пристигнах в Манчестър, е да купя няколко ДВД-та, за да науча историята на Юнайтед. Когато отидеш някъде, е хубаво да се запознаеш с историята на клуба, за да знаеш какво ще очакват от теб.
През 2014-а напуснах Юнайтед. Това беше едно от най-тежките решения, които съм вземал. Ще разкажа повече за него някой ден, но сега мога само да кажа, че исках да се пенсионирам в Юнайтед.
Веднъж решил да напусна обаче, бях много щастлив, че се озовах в Ювентус. И за година и половина в Юве, имах чувството, че времето в Юнайтед е било като ваканция. Караха ни да бягаме толкова много. Ако запазехме чиста мрежа, ни се караха, че сме допуснали много корнери. Веднъж водехме с 15 точки, но загубихме от Торино. Атмосферата по време на тренировката на следващия ден бе като на погребение.
Спомянм си и една друга тренировка. Клаудио Маркизио повърна и трябваше да спре. Когато тренировката приключи, всички тръгнахме да се прибираме към съблекалнята. Но треньорите го спряха и му казаха: „Не, не, трябва да завършиш тренировката.“ Повръщаше, но успя.
Така беше в Ювентус.
Но Юнайтед. Юнайтед е различен. Юнайтед е... това съм аз.
След като напуснах Юве, ми липсваше шампионският манталитет. Сега съм на 38 и усещам, че е време да се откажа.
Най-голямата ми цел сега е да съм възможно най-добър като човек.
Може би не трябва да го казвам, но отворих два подслона в Сенегал, в които приютявам над 400 деца – храня ги добре, след което те отиват на училище. Това е най-голямото постижение в кариерата ми. Ще продължавам да снимам видеа и да казвам „Обичам тази игра“, защото искам да споделя щастието си с вас. Дори не мога да обясня колко благодарен съм, когато някой ми каже: „О, Патрис, баща ми почина наскоро, но твоите видеа наистина успяват да ме накарат да се усмихна.“
В някои от видеата ще съм облечен като панда или ще се снимам с панда. Ще танцувам и ще пея, след което ще кажа: „Бъдете като панда! Аз съм черен, бял, азиатец и закръглен. Кажете „не“ на расизма!“ Доста силно послание. Надявам се пандите да помогнат да осъзнаем, че всички сме еднакви и че трябва да се борим за един по-добър свят. Не съдете за хората по теглото им, по цвета на кожата им, по косата или по очите. Всички сме човешки същества, всички сме братя и сестри. Всички сме едно голямо семейство.
Пандата ме върна към речта на Фъргюсън, която каза преди финала на Шампионската лига срещу Челси през 2008 г. в Москва. Бяхме в съблекалнята и Шефа влезе. Както обикновено, музиката спря. Беше толкова тихо, че можеше да чуеш как расте тревата. Тогава Фъргюсън каза: „Аз вече победих...“
Всички се погледнахме. Той продължи: „Вече победих. Дори няма смисъл да играем този мач.“
Нямахме идея за какво говори. Мачът дори още не беше започнал.
Тогава Фъргюсън ме погледна и каза: „Вижте Патрис. Той има 24 братя и сестри. Представяте ли си колко трудно е било за майка им да слага храна на трапезата...“
Тогава се обърна към Уейн Рууни: „Вижте и Уейн. Израснал е в един от най-крайните квартали на Ливърпул...“
Тогава се обърна към Джи-Сунг Парк: „Вижте и Джи. Той дойде чак от Южна Корея...“
Докато разказваше историите на всички ни, осъзнахме, че говори за задруга. Ние не бяхме просто футболен отбор, а хора от всички краища на света, от всякакви култури, раси и религии. И бяхме заедно в съблекалнята в Москва, борейки се за обща кауза. Чрез футбола станахме братя.
„ТОВА е победата!“, изкрещя Фъргюсън.
Побиха ни тръпки. След това излязохме и спечелихме Шампионската лига.
Това е Манчестър Юнайтед.
Заради това обичам тази игра.
