През месец март написах едно непретенциозно есе, именувано "За футбола и балета", което предизвика множество разнопосочни реакции.
В него идеше реч за един до болка подкрепян отбор и за една изкуствено налагана футболна естетика.
С тази си позиция спечелих, както много врагове, така и доста съмишленици. Но и за миг убедеността ми в написаното не се разклати.
Сега от дистанцията на времето констатирам, че съм стигнал до леки крайности и съм се увлякъл по фенски, бягайки сякаш умишлено от обективността.
Не! Следващите редове няма да бъдат извинение към почитателите на отбора на Барса, нито посипване на главата с пепел, а просто реални констатации за силата и бъдещето на въпросния тим.
Както вече казах, абстрахирайки се от усещането за задкулисни игри и врътки, в Барселона наистина са изградили солидна формация, носеща ухание на футболна свежест.
Харесва ми това сваляне на целия ръст на отбора, което само по себе си е революционно откритие. Освобождавайки се от Златан, Гуардиола заложи на дребни, но трудолюбиви като мравки полузащитници и нападатели, чиито роли се видоизменят в зависимост от развитието и хода на дадена среща.
Липсата на ярко изразен консуматор, използването на ширината на терена и късите пасове в центъра, последвани от рязка смяна на темпото, объркват и без това омаломощения от дълбоката преса противник.
Вълнуващо е да наблюдаваш бързите изпълнения на фаулове в чуждото поле, като със сигурност последващата размяна на пасове е била стотици пъти разигравана до автоматизиране в тренировъчния процес.
Не съм съгласен с тезата, че прослувутият контрол на топката е в основата на успехите на Барса. Просто отнемането й и търсенето на празни пространства в ответната контраатака са ключът за оформянето на цялостния офанзивен облик на тима, тъй като по този начин са отбелязани 85 % от головете на каталунците през отминалия сезон.
Друг солиден аргумент за наложената повсеместна диктатура на терена е младостта на формацията. Гледайки финала на Шампионската лига преди няколко седмици, ми стана жал за ветераните Гигс и Скоулс, които, въпреки опита си, бяха разнасяни като пръскачка из лозе от неуморните каталунци.
С две ръце адмирирам налагането на собствени кадри и умерената активност на трансферния пазар. Може би единствен сър Алекс Фъргюсън от "останалия свят" е успял в създаването на такъв печеливш модел.
Като бивш защитник, не мога да не кажа и няколко думи за дефанзивния вал. Очарован съм от двама футболисти, преминали през отбори на Острова, които демонстрират уникално допълване и изчистена игра. Един Жерар Пике, шлифовал качествата си до съвършенство- шпагат, игра с глава, включване в нападение, позициониране...
Именно в последния компонент е силата на партньора му Масчерано - истинско удоволствие е да наблюдаваш движението му по терена, предугаждането на ходовете на противника, насищането с присъствие на кризисно оголените зони... Все неща, създаващи спокойствие и увереност в предмостието на защитата, ангажирано не толкова в опазването на собствената врата, колкото в агресивното пресиране в противниковото поле и поставянето на началото на вихрени контри.
Мога още дълго и в детайли да анализирам игровото поведение на отбора на Барса, да говоря за конкретни отигравания в конкретни мачове, да коментирам пост по пост... но едва ли е нужно.
С днешното лирическо отклонение исках просто до отдам заслуженото си уважение към шампиона на Европа, отговаряйки по този начин на критиките във крайно фенско залитане и пристрастие.
