Има футболисти, които се запечатват в паметта ни и печелят уважението ни повече от всички останали, без да са вдигнали безброй титли, да са регистрирали невъобразими рекорди или да са вкарвали голове всяка седмица.
Има такива, които оставят огромна празнина, след като напуснат терените, защото са представители на изчезващ вид в модерната игра.
Именно такъв е Даниеле де Роси, стоманеният воин и легенда на Рома, който в понеделник обяви, че прекратява кариерата си.
Световният шампион от 2006 г. слага край на договора си с Бока Хуниорс и се завръща в Италия. Той опроверга спекулациите, че има някакъв проблем с 5-годишната му дъщеря, но призна, че семейството и родината му липсват твърде много след няколкото месеца в Аржентина.
"Не става дума за някаква тежка травма или сериозен проблем от друго естество. Просто усещам, че искам да се прибера при семейството си. Липсва ми моята дъщеря, а и аз й липсвам. Взех това решение още през октомври и то е окончателно", заяви Де Роси на пресконференция.
#DeRossi recibe una plaqueta en mano de @AmealJorgeAmor en nombre de @BocaJrsOficial
— BOCA PASION TOTAL (@BocaPasionTotal) January 6, 2020
📸@PampaAranda #BOCAPASIONTOTAL pic.twitter.com/phYH1YgexF
С трансфера си в аржентинския гранд той изпълни своя мечта, след като Рома не му предложи нов договор - въпреки 18-те сезона вярна служба.
Де Роси обаче няма да изпълни докрай едногодишния си контракт с Бока и предпочете на 36-годишна възраст да спре активната си кариера. Халфът обаче увери, че ще продължи да се занимава с футбол.
"Всички се опитаха да ме разубедят, но решението е взето и няма нищо странно. Оставям тук част от сърцето си. Никой не може да си представи какво означаваше за мен да мога да играя на "Ла Бомбонера" и да бъда в съблекалнята на Бока. Това беше уникално преживяване. Всички в клуба ме приеха като брат и това никога няма да го забравя. Ще продължа да гледам мачовете на тима и съм сигурен, че един ден ще се завърна, за да бъда на трибуните".
Няма съмнение, че с над 600 мача за Рома и над 100 за Италия, става въпрос за истинска легенда, чиято кариера в Италия обаче далеч не завърши с хепиенд.
Миналата година Де Роси искаше да преподпише с "джалоросите", със своя роден и единствен клуб в кариерата дотогава. Рома обаче просто отхвърли една от своите най-емблематични фигури и не засвидетелства уважението, което Даниеле заслужаваше.
Болката се усилва като си спомним, че футболистът така и не спечели скудето или Шампионска лига с Рома, а дебютира за тима само шест месеца след последната титла на Италия и записа цели осем втори места в калчото.
Гледайки скромните му три трофея с "вълците" (два пъти Купата на Италия и веднъж Суперкупата), не можем да не се замислим колко различни бяха очакванията за него в ранните му години.
В началото на 2000-те Де Роси беше талант с гигантски потенциал, наследник на едно златно поколение италиански халфове, родило двойката Андреа Пирло-Дженаро Гатузо в Милан. Двамата сякаш представляваха длетото и чука в своя занаят и естествено бяха приемани като взаимоизключващи се архетипи.
Бъдещите полузащитници можеха да опитат да пресъздадат или Пирло с неговите качества на диригент, с изтънчените пасове и далечните удари, или Гатузо със способностите му да бъде щит пред бранителите, да подсигурява и двата фланга и да върши всичката черна работа в центъра.
Даниеле де Роси обаче показваше, че може да бъде едновременно чука и длетото и по онова време това го правеше уникален.
Той съчетаваше най-доброто от два отделни свята, даже от две футболни ери, защото притежаваше коравата физика на легендарни италиански халфове от миналото, но се справяше с разнообразните функции, изискващи се от модерния полузащитник.
Нищо чудно, че още на 18 спечели доверието на Фабио Капело и великият треньор му даде да дебютира срещу Андерлехт в Шампионската лига. А на 21 вече беше един от избраниците на националния селекционер Марчело Липи.
Де Роси сякаш нямаше слабо място, открояваше се с неизчерпаема издръжливост, отнемаше топката, пресичаше пасове, "захапваше" съперниците и не ги пускаше, а същевременно беше опасен и в атака, дори и в наказателното поле. В дебюта си за Италия срещу Норвегия отбеляза хищнически гол, типичен за нападател, а не за централен халф.
С цялата си настървеност и енергичност, беше някак логично, че Де Роси ще достигне рано своя пик.
Всъщност римлянинът си остана сред най-силните на своя пост в Серия А през почти цялата си кариера, но беше на върха си някъде между 2006 и 2009 г. - годините, когато един непознат тосканец на име Лучано Спалети го утвърди като основната опорна точка в своята революционна вариация на 4-2-3-1.
Понеже играеше до типичен "реджиста" (плеймейкър от дълбока позиция), обикновено до Давид Писаро, а понякога и до Алберто Акуилани, в онзи период Даниеле беше определян като "медиано", дефанзивен халф. Истината обаче е, че тогава той вече тотално опровергаваше всякакви традиционни класификации и нямаше еквивалент в цяла Европа, с изключение може би на Майкъл Есиен в Челси.
В зависимост от ситуацията Де Роси се превръщаше в каквото е необходимо: в хиена, хрътка, ястреб, акула, муле, каквото се сетите. Обичаше да демонстрира топовния си удар отдалеч, едно грубо издялано оръжие, в което имаше много мощ и малко финес, но което беше достатъчно смъртоносно, за да порази и най-добрите вратари (като например Джанлуиджи Буфон през 2009-а).
Вероятно най-впечатляващият мач в кариерата на Де Роси също се случи в онзи период, през 2008 г. срещу Реал Мадрид на 1/8-финал от Шампионската лига.
Рома спечели с 2:1 на "Бернабеу" и отстрани мадридския гранд, а Даниеле не беше просто полузащитник, а същинска буря, бушуваща по целия терен. Той играеше с несравнима комбинация от лукавство и бруталност, контрол и агресия, тактика и физика.
По-късно Де Роси вече не беше толкова мултифункционален и беше използван в по-конкретни от тактическа гледна точка роли. На Евро 2012 той игра за Италия като централен защитник и на тази позиция също се справи. Просто се налагаше в дадения момент, но умението му да запълва дупки беше водеща причина да го ценят толкова и треньорите, и съотборниците му.
Даниеле де Роси просто беше златният стандарт, беше опората, която нямаше да позволи отборът да рухне.
Поне нямаше да го позволи, без да излезе на преден план и да даде пример с отношението си. Дори когато Рома беше срината със 7:1 от Манчестър Юнайтед през 2007-а, халфът излезе напред, за да отбележи почетния гол.
Дори в катастрофалния за Италия Мондиал 2010, когато се стигна до отпадане още в групите, Де Роси беше човекът, който се мъчеше до последно, който вкара гол и изработи дузпа за разпадащия се около него състав.
Червените му картони бяха просто следствие от нуждата му да се бори с всеки и всичко. Той нямаше да промени тази своя черта, каквото и да му костваше тя.
Но голямата трагедия на този футболист беше, че просто сякаш не случи на период, в който да изгрее и да се наложи.
Той притежаваше всички качества да бъде легендарен капитан, но беше в града, във времето и в отбора на вероятно най-легендарния от всички капитани - Франческо Тоти. И остана единствено зад него по брой мачове с екипа на Рома.
Де Роси вкара повече голове за Италия от всеки друг халф от Адолфо Балончиери (роден през 1987 г.) насам, но го направи в ерата на маестро Андреа Пирло.
Даниеле винаги се изявяваше в нечия сянка и колкото и силно да блестеше, не можеше да промени това. Лоялността не му позволи да потърси самостоятелен блясък далеч от Рома, дори когато Роберто Манчини го искаше в Манчестър Сити.
Рома не му осигури трофеите, които далеч по-обикновени футболисти побират във визитката си, а накрая просто остави договорът му да изтече. С "адзурите" щастлив край също нямаше. Де Роси има на сметката си световната титла от 2006-а, но тогава получи червен картон още във втория мач и се завърна на терена едва в 61-ата минута на финала срещу Франция.
В Берлин той беше сред петимата, разписали се от бялата точка за великия успех при дузпите, но впоследствие националният отбор му донесе доста разочарования.
Де Роси беше включен в идеалния отбор на турнира на Евро 2012, но Италия загуби тежко финала с 0:4 от Испания. Кариерата му с националната фланелка приключи с голям провал и скандал, когато италианците не успяха да се класират за Мондиал 2018, а Де Роси остана неизползвана резерва в баража реванш срещу Швеция - и се запомни с вдигнатия скандал на скамейката, когато беше призован да загрява вместо някой от нападателите.
Но все пак великото му постижение като футболист и като личност е, че никога не позволи суровата съдба да го сломи. Даниеле де Роси винаги остана по-силен от неволите, които го преследваха.
Затова и толкова ще липсва на феновете, които го обичат и без да му броят двубоите, трофеите или картоните.
